Читать «Къщата при последния фенер» онлайн - страница 2

Долу прозорците на стаите се разтварят и крилата им се блъскат под изкъртените корнизи, чува се тропот, вратите се затварят с трясък.

Непознатият минава по тясната дървена стълба и слиза в градината.

Той гледа дълго върховете на дърветата, над които се разтваря безкрайно синьо небе, прошарено с бягащи облачета, сетне навежда глава и крачи замислен из тревясалите пътеки.

Тънките му вежди се изпъват, прерязват челото му и се забиват в острата му черна коса.

* * *

Месецът трепти като голямо златно петно в огледалните води на езерото.

Грамофоните лаят срещу неговия небесен образ и заливат тишината с игривите звуци на най-новите шлагери.

Призракът напуща скривалището си и броди тържествено из празните стаи като всички стари видения, които спазват церемониала на своите нощни подвизи.

Дрънкат ръждясали железни вериги, стъклата на прозорците звънтят в изгнилите си рамки.

Когато бялата сянка се приближава до стаята с южния прозорец, вратата сама се разтваря бавно пред стъпките й и тя се изправя огромна и грозна на прага.

До самия прозорец седи човекът с тясното чело и пише нещо върху малка кръгла маса, отрупана с книги.

Човекът дига глава, облъхнат от внезапния тайнствен вятър, гледа призрака, трие очите си и се навежда отново над работата си.

А призракът говори страшно и неговият глас долита сякаш изпод земята:

— Кой сте вие и кой ви дава право да смущавате моя покой? Знаете ли, че още преди изгрев слънце вие не ще бъдете между живите?

Човекът с тясното чело захвърля писалката, изпъва дългите си нозе под масата и се заглежда в пламъка на мъждивата газена лампа пред себе си.

— Покой… Покой… — бъбре на носа си непознатият. — Понякога „покой“ и „равномерно праволинейно движение“ губят всякакъв смисъл, защото ние не можем да установим с положителност в кое от тия две състояния се намира дадено тяло. Тия две понятия стават относителни, сиреч такива, които добиват реално значение само тогава, когато говорим за движение или за покой и в същото време имаме пред вид известна координатна система… Да-а-а…

Тоя неочакван отговор пада като заклинание върху призрака и го смразява на мястото му. Ала веднага след това той прекрачва смело в средата на стаята, из очите му лумват зелени пламъци, ръцете му се разперват като корени, с дълги до земята пръсти.

— Как? Вие се осмелявате да се гаврите с мен? Не ме ли виждате, кажете, не ме ли виждате, а?

Едва сега човекът става от стола си, прекарва длан по косата си и говори разсеяно:

— Да-да… да-да… Струва ми се, че виждам нещо като мъгла.

— По дяволите! — гърми сърдитият глас на призрака. — Вие виждате пред себе си не мъгла, а едно от най-страшните видения, разбирате ли, един призрак, който е също тъй действителен като вас!

— В никакъв случай не мога да се съглася с това — отвръща спокойно упоритият гост и сяда отново на мястото си.

Той протяга ръка към голямата тенекиена кутия върху масата, изважда оттам цигара, запалва я и хвърля небрежно горящата кибритена клечка през отворения прозорец. Сетне смуква дълбоко две синкави кълбета дим, взема писалката и почва да пише, като говори високо: