Читать «Кърваво наказание» онлайн - страница 91

— Шериф? А ти к’во си бе? Да не си му нещо пиар, а? — избухна татуираният заварчик и го изгледа злобно. — Шибана гадна откачалка, това си ти. Ще ти насиня физиономията. Кълна се в Бога, ще го направя. Сигурно си по-сбъркан и от него даже.

— Господи, какво толкова казах? — учуди се Учителя и огорчено се плесна по лицето с ръце. — Току-що идвам от погребение. Мисля, че още съм разстроен от това. Но ти си прав. Наистина съжалявам. Грях е дори да се шегуваш със ставащата трагедия. Нека те почерпя една бира.

— Погребение, така ли? Хм. Това е тежко — омекна тутакси едрият мъжага.

Учителя махна към властелинката на пръстените за още две бири. Когато им сервираха и той остави едната пред заварчика, внезапно се препъна и събори с трясък високото столче на пода.

— О, не — простена Учителя. — Извинявай. Май двете уискита и двете бири ми бяха твърде много.

— Да, по-добре е да го даваш по-леко — посъветва го заварчикът и се наведе, за да вдигне падналия стол.

Учителя счупи първата бутилка в тила му, събори го на пода и прасна втората бутилка в смаяното му лице. Кървящият мъж едва успя да простене, когато Учителя тресна ръката му в месинговата поставка за краката към стола така силно, че я счупи с един замах, със силен скот.

Дотук беше с опитите да не привлича вниманието. Сетне заотстъпва към изхода.

— Повтори след мен, червенокоса главо — провикна се той от вратата. — Не сбъркан, а просто смелчага.

66.

Само пет минути бяха необходими на аварийния отряд, за да се добере до сградата на фамилията Бланшет. След като с лейтенант Стив Рено обходихме всички входове и изходи, двамата с него рошихме да разположим най-отпред един полицай като портиер, още един вътре в гардеробната към фоайето, а екип от наблюдаващи командоси — в един микробус без отличителни полицейски знаци, паркиран на отсрещния тротоар на улицата, откъм парка.

След залагането на тройно подсиления капан аз оставих Рено като командир и реших набързо да проверя нещо, от което отдавна се нуждаех.

Слънцето залязваше над Джърси, когато спрях моя автомобил, също без полицейски лампи, до Ривърсайд Парк, точно зад нашата жилищна сграда. Поех по пътеката, прекосих пустото футболно игрище и свърнах надолу към един дъб, израснал в просеката, извеждаща към река Хъдсън. В полиетиленовата кесия, която предвидливо бях взел, събрах нахвърляните около ствола на дървото няколко угарки от цигари и една бутилка от минерална вода „Акуафина“ и едва тогава приседнах на тревата.

Младото дърво беше посадено от мен и децата след смъртта на жена ми — Мейв. Всъщност я погребахме в гробището „Небесните порти“ в Уестчестър, но когато имах нужда да поговоря с нея, което се случваше доста често, накрая винаги се озовавах тук. През повечето време само си седях, усамотен, но не след дълго тя, все едно че идваше при мен — зад гърба ми, както правеше по време на безбройните пикници, които си бяхме устройвали тук с нашето невероятно пъстро семейство.