Читать «Кърваво наказание» онлайн - страница 55

Влакът стигна до станцията на Петдесет и първа улица и Лексингтън авеню. Може би машинистът най-после бе проумял, че нещо не е наред, защото внезапно натисна спирачки. Изгубили равновесие, полицаите веднага реагираха, като най-после извадиха пистолетите си.

— Казах не, по дяволите! — изрева Учителя. С пистолета четиридесет и пети калибър в дясната си ръка простреля мъжа в коляното, после в слабините и накрая в главата. В същото време с лявата си ръка изпразни последните четири куршума от колта си двадесет и втори калибър малко над колана на полицайката. Трябваше да се съобразява с проклетите бронежилетки от кевлар.

Тътенът от четиридесет и петкалибровия колт, който беше без заглушител, замалко да спука тъпанчетата му. Все едно фойерверки се взривиха в главата му. Но в черепа му се завъртя и вихрушка от емоции. Каква лудница! Като нищо друго на света.

Най-сетне влакът спря и вратите му се отвориха автоматично. Бизнесменът, който чакаше на платформата, понечи да влезе във вагона, но се закова за миг на прага при гледката, разкрила се пред очите му, а сетне побягна назад.

Учителя се канеше да направи същото, когато зад гърба му проехтя изстрел и покрай лявото му ухо изсвистя куршум. Завъртя се и се втренчи невярващо.

Беше полицайката. Лежеше на пода на вагона с корем, надупчен като швейцарско сирене, но все още се опитваше да го вземе на прицел с треперещата си ръка. Какъв кураж пред дулото на пистолета му!

— Великолепно! — възхити се искрено той. — Заслужаваш медал. Наистина съжалявам, че трябва да го направя.

Вдигна колта си четиридесет и пети калибър и се прицели в ужасеното й лице.

— Наистина — повтори и натисна спусъка.

33.

Не можех да повярвам! Какво, по дяволите, ставаше в този свят? Докато обсъждахме какво да предприемем на съвещанието в залата на дванадесетия етаж, ни съобщиха не за едно, а за още три убийства на пъпа на града. Според предварителните доклади, край Рокфелер Сентър били застреляни един цивилен и двама от членовете на транспортната полиция, при това от един и същи убиец.

Нашият стрелец… Сега вече нямаше съмнение в това.

Дори с включена сирена на автомобила ми отне повече от четиридесет минути, за да си пробия път по претоварения от трафика маршрут от Главното управление на полицията до ъгъла на Петдесет и първа улица и Лексингтън авеню.

Невъзможно бе да не се забележи хеликоптерът на нюйоркската полиция, кръжащ над небостъргача на „Ситикорп“. Туптенето на перките му съвпадаше с ускореното биене на сърцето ми, докато се провирах сред тълпата, задръстила Петдесет и първа улица.

Един сержант ме пусна да премина под жълтата отцепваща лента, опъната около входа на метростанцията. Изражението му ми подсказа, че ме очаква гледка, която не бих искал да видя. Докато се спусках по сгорещената тясна стълба, ехото от металното писукане на полицейските радиостанции и сирени като че ли продължаваше да се разнася отвсякъде.

Насред тунела бе спрял един от влаковете на метрото. На платформата, край един от предните вагони, стояха може би две дузини полицаи. Вътре видях гилзи, пръснати по окървавения под. От пръв поглед си личеше, че са били изстреляни няколко откоса.