Читать «Кърваво наказание» онлайн - страница 50
Джеймс Паттерсон
Напуши го смях, докато напредваше към Таймс Скуеър сред тълпата от забързани градски плъхове. Самият факт, че вършеше всичко това посред бял ден в центъра на огромния град, беше толкова налудничав и толкова дързък… „Сякаш съм се надрусал с най-страхотния наркотик, който мога да си представя“, мина му през ума.
Най-после щеше да се отърве от отровата, насъбрала се в него, откакто се помнеше! Още от детството му хората се опитваха да му пробутат голямата лъжа. Колко велико било всичко, каква свещена привилегия било да си жив. Най-лоша от всички бе ужасно добродетелната му майка, която го вбесяваше. Той я обичаше естествено, но — за бога — понякога му се струваше, че устата й никога нямаше да престане да мели, дрънка и опява.
Тя умря преди три години, заедно с глупавата си диплома по философия от университета „Холмарк“. Когато наближи краят й, докато дежуреше край смъртното й легло, той едва се сдържаше да не изтръгне тръбичките, впити във вените й, за да я попита:
Разбира се, че не го направи. Въпреки недостатъците си, тя си оставаше негова майка. Беше се жертвала за него. Последното, което можеше да стори за нея, бе да я остави да умре заблудена, както и бе живяла.
Но сега вече не бе задължен да си трае на гатанки. Да приемем, продължаваше да си мисли той, че е съвсем правилно да си отрицателно настроен и антисоциален тип в тази сбъркана декадентска модерна бъркотия, наричана общество. Не желаеше да е част от безсмислената грешка, в каквато се бе превърнало цялото човечество.
Да вземем например днешния ден — сряда, деня за матинетата в мюзикълите на Бродуей. Навред около него търчаха идиотите, стоварващи се на рояци от автобусите, за да щъкат безсмислено напред-назад. Надошли като навлеци от оплютите им от мухите градчета и предградия, вдигащи невъобразим шум, само и само за да похарчат по сто долара, за да зяпат как още по-големи от тях идиоти в костюми като за Хелоуин пеят банални и сантиментални любовни песнички. Това изкуство ли е? Това ли е най-доброто, което животът може да предложи?
Тук на всяка крачка се натъкваше на селяндури и тъпанари от предградията. Но не само на тях… Точно на ъгъла на Четиридесета улица той премина покрай група репортери и фотографи от „Ню Йорк Таймс“, за които се вярваше, че са най-печените, най-отраканите, скупчени пред новата сграда на редакцията, за да започнат поредната смяна от робството пред Министерството на истината, както го наричаше Джордж Оруел. Искаше да им изкрещи: „Равнис според партийната линия на демократите, другари. Всички да козируват пред Големия брат, Биг Брадър, и дори пред още по-великото либерално управление“.
Забави крачки, като се приближи до Музея с восъчните фигури на мадам Тюсо. Тълпи от туристи се трупаха пред фигурата на Човека — паяк в естествен ръст, изтъпанчена пред фасадата на сградата. Поклати глава отвратено. Все едно че бродеше из царството на мъртвите.