Читать «Кърваво наказание» онлайн - страница 26

Салонният управител присви устни в ледена усмивка.

— Много добре. За коя компания работиш? Сигурен съм, че ще те повикам следващия път, когато ми потрябва съобразителен доставчик.

Учителя се престори, че не забелязва подигравателната му усмивка.

— Нося пратка за господин Джо Милър — рече, докато отваряше куриерската си чанта, боядисана с хромова боя.

— Аз съм Джо Милър. Сигурен ли си, че е за мен? Никаква пратка не очаквам.

— Може би някой иска да ви изненада. — Учителя му намигна, докато изваждаше от чантата голям плик. — Може би сте впечатлили някоя клиентка повече, отколкото предполагате.

Милър явно намери предположението за интригуващо.

— Както и да е, благодаря. Но следващия път ползвай служебния вход. Разбрахме се, нали?

Учителя кимна сериозно.

— Несъмнено. — Можеш да се обзаложиш за това. Ако въобще има следващ път.

— Ето, вземи. — Джо Милър измъкна от портфейла си два долара.

— О, не, не вземам бакшиши — отказа Учителя. — Но се предполага, че трябва да изчакам за отговора. — Отново му намигна, като подаде плика на Милър. — Може да не искате да го отваряте пред всичките тези хора, ако разбирате какво искам да кажа.

Салонният управител се огледа. Тълпата от чакащи да бъдат настанени вътре непрекъснато набъбваше. Но любопитството му надделя. Пристъпи нетърпеливо в малкото преддверие зад бюрото на рецепцията. Учителя го последва, но се спря до вратата.

Изчака го да отвори плика. Салонният управител се взря в писмото. По надменното му лице се изписа недоумение.

— Твоята кръв е моята боя? — зачете на глас. — Твоята плът е моята глина? Каква е тази тъпотия, но дяволите? — Погледна гневно Учителя. — Кой го изпраща?

Учителя влезе в преддверието.

— Всъщност… — започна той, като измъкна от чантата си двадесет и две калибровия „Колт Удсман“ и притисна дулото към безчувственото сърце на мазника. — Аз.

Изчака само за част от секундата, колкото да зърне в очите на Милър, че се е досетил какво ще последва. После, преди онзи да успее да примигне, Учителя натисна два пъти спусъка.

Дори в това малко помещение звукът почти не отекна. По-скоро приличаше на нечия кашлица.

Щом салонният управител се свлече на пода, Учителя пренесе тлъстия му труп на стола и бързо подреди купчината менюта, които се бяха изсипали от лавицата. Между обувките на убития нагласи окървавеното писмо. Всеки, който би погледнал тук, щеше да си помисли, че Милър е седнал за малко, за да прочете писмото.

Като скри оръжието си, Учителя се обърна към отворената врата и се огледа навън. Предпочиташе да е невидим, но нямаше нищо против да си проправя със стрелба пътя към изхода.

Посетителите край бара и в слабо осветеното помещение продължаваха да се смеят и да пият, да приказват и да се хранят като сбирщина от малоумни глупаци, каквито всъщност бяха. Карнавалът продължаваше. Никой не бе забелязал нищо.

Той плъзна още топлия пистолет в чантата и след няколко крачки отново се озова навън. Възседна десетскоростния си бегач. Все още никой не му обръщаше внимание. Той сви рамене. Извади смартфона си „Трео“, отвори Плана и изтри реда с надпис: Самодоволният фукльо от „Клуб 21“.