Читать «Кървави книги, том 6» онлайн - страница 5

Валентин излезе от стаята, без до последния момент да откъсне малките си очички от Хари.

— Някой е умрял — каза Хари, щом мъжът изчезна.

— Точно така — отвърна вдовицата и отново седна. По нейна покана той се настани срещу нея на дивана, отрупан с толкова възглавници и възглавнички, че щяха да стигнат за цял харем. — Съпругът ми.

— Съжалявам.

— Няма време за съжаления — рече тя, като с всеки свой жест и поглед се отричаше от думите си. Той тайничко се радваше на мъката й; следите от сълзи и умора помрачаваха красотата й, която, ако я бе видял в целия й блясък, щеше да го накара да онемее от възхищение.

— Казаха, че смъртта на съпруга ми е била нещастен случай — продължи тя. — Знам, че не е.

— Мога ли да попитам… за името ви?

— Извинете. Казвам се Суон, господин Д’Амур. Доротея Суон. Сигурно сте чували за съпруга ми?

— Магьосникът?

— Илюзионистът — рече тя.

— Четох за това. Каква трагедия.

— Някога гледал ли сте негово представление?

Хари поклати глава.

— Не мога да си позволя Бродуей, госпожо Суон.

— Бяхме дошли само за три месеца, докато текат представленията му. Щяхме да се върнем през септември…

— Да се върнете?

— В Хамбург — каза тя. — Не ми харесва този град. Много е топъл. И жесток.

— Не обвинявайте Ню Йорк — рече той. — Той няма нищо общо с това.

— Може би — отвърна тя с кимване. — Може би онова, което се случи със Суон, щеше да се случи така или иначе, независимо къде се намираме. Хората не спират да ми повтарят: беше нещастен случай. Само това. Просто нещастен случай.

— Но вие не им вярвате?

Валентин се появи с чаша мляко. Остави я на масата пред Хари. Когато се обърна да си върви, тя каза:

— Валентин, писмото?

Той я изгледа странно, сякаш бе казала нещо неприлично.

— Писмото — повтори жената.

Мъжът излезе.

— Та какво казвахте?

Тя се намръщи.

— За кое?

— За това, че е нещастен случай.

— А, да. Живях със Суон седем и половина години и започнах да го разбирам по-добре от всички останали. Научих се да усещам кога има нужда от мен и кога няма. Когато нямаше, си намирах занимания някъде другаде и го оставях насаме. Гениите имат нужда да се усамотят. А повярвайте ми, той беше гений. Най-великият илюзионист след Худини.

— Нима?

— Понякога си мисля, че е истинско чудо, че ме допусна в живота си…

На Хари му се искаше да каже, че Суон трябва да е бил луд, за да не го направи, но коментарът нямаше да е уместен. Тя не искаше ласкателства; нямаше нужда от тях. Всъщност може би нямаше нужда от нищо, освен от това съпругът й да е жив.

— Сега си мисля, че изобщо не съм го познавала — продължи тя, — че не съм го разбирала. Мисля, че това е може би поредният трик. Още една част от магията му.

— Преди малко го нарекох магьосник — отбеляза Хари, — а вие ме поправихте.

— Така е — отвърна тя и призна правотата му с извинителен поглед. — Простете ми. Това са негови думи. Той мразеше да го наричат магьосник. Казваше, че тази дума трябва да бъде запазена за чудотворците.

— А той не беше чудотворец?

— Обичаше да се нарича Великият преструвач — каза тя. Тази мисъл я накара да се усмихне.

Валентин се появи отново; мрачното му лице продължаваше да излъчва подозрителност. Носеше плик, с който очевидно нямаше желание да се раздели. Доротея трябваше да прекоси стаята и да го вземе от ръката му.