Читать «Кървави книги, том 6» онлайн - страница 4

Искрено се изкушаваше. Но имаше няколко висящи случая, единият от които, ако не го разрешеше скоро, можеше да завърши с братоубийство. Предложи й да се обърне към някой друг.

— Не мога да отида при когото и да е — рече настоятелно жената.

— Защо аз?

— Четох за вас. За случилото се в Бруклин.

Хари си помисли, че споменаването на най-яркия му провал не беше най-добрия начин да си осигури услугите му, но определено привлече вниманието му. Случилото се на улица Уайкоф бе започнало наистина невинно, с един съпруг, който го нае да шпионира съпругата му прелюбодейка, и бе завършило на последния етаж на Ломакс Хаус, където светът, който познаваше, се обърна с краката нагоре. Когато приключиха с преброяването на труповете и оцелелите свещеници бяха отпратени, за него остана единствено страхът от стълби и повече въпроси, отколкото отговори. Не обичаше да му напомнят за онези ужасии.

— Не обичам да говоря за Бруклин — рече той.

— Простете ми — отвърна жената, — но имам нужда от някой, който има опит със… с окултното. — Тя замълча за момент. Той можеше да чуе дишането й в слушалката: леко, но учестено. — Имам нужда от вас — каза жената.

И по време на тази пауза, когато се чуваше само звукът на страха й, той взе решение какъв да бъде отговорът му.

— Ще дойда.

— Ужасно съм ви благодарна — каза тя. — Къщата се намира на Източна Шейсет и първа улица. — Той си записа адреса. Последните й думи бяха: — Моля ви, побързайте. — След което затвори телефона.

Хари направи няколко обаждания с напразната надежда да успокои двама от най-притеснените си клиенти, след което облече якето си, заключи офиса и тръгна надолу по стълбите. Площадката на етажа и фоайето миришеха на повръщано. Когато стигна до входната врата, той се засече с портиера Чаплин, който излизаше от мазето.

— На какво вони — обърна се той към мъжа.

— На дезинфектант.

— Според мен на котешка пикня — рече Хари. — Погрижи се за това, чу ли? Трябва да си пазя репутацията.

Тръгна, като остави зад гърба си смеещия се мъж.

Тухлената сграда на Източна Шейсет и първа улица изглеждаше превъзходно. Той се спря на излъсканите до блясък стъпала, запотен и с отвратителен вкус в устата, чувствайки се като парцал. Изражението на лицето, което му отвори вратата, не разсея това усещане.

— Да? — попита го мъжът.

— Аз съм Хари Д’Амур — рече детективът. — Обадиха ми се.

Човекът кимна.

— По-добре влезте — рече той без ентусиазъм.

Вътре беше по-хладно, отколкото навън; и миришеше по-сладникаво. Въздухът вонеше на парфюм. Хари последва навъсеното лице по коридора и влезе в голяма стая. Там, от другата страна на ориенталския килим, в чийто десен беше вплетено всичко, освен цената, седеше една вдовица. Черното не й отиваше; нито пък сълзите. Тя се изправи и му подаде ръка.

— Господин Д’Амур?

— Да.

— Ако желаете нещо за пиене, Валентин ще ви донесе.

— Да, ако обичате. Мляко, стига да имате. — През последния час коремът му нещо се беше разбунтувал. Всъщност откакто му беше споменала за улица Уайкоф.