Читать «Кървави книги (Том 2)» онлайн - страница 57

— Тогава? — попита кротко тя.

— Тогава… — Гласът му отново стана нежен и Джаклин започна да разбира. — Тогава ме убий.

Беше толкова гротескно. Светещите му от вълнение очи не я изпускаха от поглед.

— Това искам — добави той. — Повярвай ми, искам го повече от всичко. Убий ме както ти харесва. Няма да се съпротивлявам, няма да се оплаквам.

Джаклин се сети за онзи стар виц: „Мазохистът казва на садиста: Накарай ме да страдам! За бога, накарай ме да страдам! А садистът му отговаря: Няма.“

— А ако откажа? — попита тя.

— Не можеш да откажеш. Ти ме мразиш.

— Не те мразя, Тит.

— А трябва. Аз съм слаб. Нямаш полза от мен. Не те научих на нищо.

— Научи ме на много неща. Вече мога да се контролирам.

— Затова ли уби Линдън? Защото можеш да се контролираш?

— Да.

— Добро извинение, няма що.

— Той си получи заслуженото.

— Тогава нека и аз си получа заслуженото. Затворих те. Отблъснах те, когато ти бях нужен. Накажи ме.

— Аз оцелях.

— Джей!

Въпреки екстремното състояние, в което се намираше, отказваше да я нарече с пълното ѝ име.

— За бога! Само това искам от теб. Направи го, независимо по каква причина. От съжаление, от презрение, или от любов. Но го направи, моля те.

— Не.

Той прекоси бързо стаята и я зашлеви.

— Линдън каза, че си курва. Беше прав, наистина си курва. Долна уличница.

Петифър се отдалечи, после се обърна, върна се и я удари отново, по-бързо и по-силно, после пак и пак, шест-седем пъти.

Накрая спря, задъхан.

— Пари ли искаш? — Сега пък пазарлъци. Първо шамари, после пазарлъци. Виждаше го размазано заради сълзите от шока, които не успя да преглътне.

— Пари ли искаш? — повтори той.

— Ти как мислиш?

Петифър не долови сарказма и взе да хвърля банкноти в краката ѝ, пачка след пачка, сякаш правеше дарение пред статуя на Дева Мария.

— Каквото пожелаеш, Джаклин.

Джаклин изпита почти болезнено желание да го убие, но го потисна. То работеше за него, беше инструмент на неговата воля; слабост. Отново я използваха, винаги го правеха. Отглеждаха я като крава, за да получат онова, от което се нуждаят. Грижа за съпрузите, мляко за бебетата, смърт за старците. И като всяка крава, от нея се очакваше да бъде отзивчива — винаги, когато я потърсят, за всичко.

Но не и този път.

Тя отиде при вратата.

— Къде отиваш?

Посегна към ключа.

— Твоята смърт си е твой проблем, не мой.

Той се втурна към нея, преди да е отключила, и ударът — силен и злобен — я свари неподготвена.

— Кучка! — изкрещя Петифър и първият удар бе последван от градушка от юмруци.

Дълбоко в нея желанието да го убие се разрасна.

Той зарови пръсти в косата ѝ и я издърпа обратно в стаята, като крещеше обиди — безкраен поток от ругатни, който се изливаше върху нея като мръсна язовирна вода. Това е поредният начин да получи каквото иска, каза си тя. Отстъпиш ли, си загубила: той просто те манипулира. А думите не спираха: същите обиди, които са се изливали върху поколения непокорни жени. Курва; неверница; путка; кучка; изрод.

Да, тя е всичко това.

„Да — помисли си Джаклин, — аз съм изрод.“

Мисълта улесни нещата. Тя се обърна. Той разбра какво е решила, още преди да го погледне. Пусна главата ѝ. Гневът вече извираше от гърлото ѝ, за да преодолее разстоянието, което ги делеше.