Читать «Кървави книги (Том 2)» онлайн - страница 22

* * *

Куейд се събуди отново.

* * *

Стив откри бързо правилната посока. Докато вървеше към Пилгрим Стрийт, походката му стана пружинираща. Чувстваше се като клоун с всички тези ярки дрехи, торбести панталони и глупави обувки. Смешник, нали? Беше толкова комичен, че се разсмя.

Вятърът започна да се блъска в него, да го шиба бясно, да фучи през косата му, а очните му ябълки станаха студени като бучки лед.

Стивън се затича, заподскача и затанцува лудешки по улиците, бял под лампите и черен между тях. Сега ме виждате, сега не. Сега ме виждате, сега…

* * *

Този път не сънят събуди Куейд. Този път бе чул шум. Да, шум.

Луната вече грееше високо в небето и лъчите ѝ проникваха през прозореца, минаваха през вратата и осветяваха стълбищната площадка. Нямаше нужда да пали лампата. Виждаше всичко, което искаше. Площадката бе празна както винаги.

Тогава най-долната стълба изскърца съвсем тихо, сякаш под тежестта на нечий дъх.

Ужасът сграбчи Куейд.

Ново скърцане — абсурдният сън се изкачваше по стълбите към него. Трябваше да е сън. В крайна сметка той не познаваше никакви клоуни, никакви убийци с брадви. Така че как е възможно онзи абсурден образ, образът, който го будеше нощ след нощ, да бъде нещо повече от сън?

И все пак някои сънища бяха толкова нелепи, че може би бяха пророчески.

„Никакви клоуни“ — каза си Куейд, докато се взираше във вратата, в стълбището и в петното лунна светлина. Той познаваше единствено лесни за пречупване съзнания, които бяха толкова слаби, че не можеха да му предоставят добро обяснение за естеството и произхода на паниката, обзела го в момента, нито средство за избавление от нея. Те просто се пречупваха, рухваха при най-слабите признаци на ужас.

Той не познаваше никакви клоуни, никога не бе познавал и никога нямаше да познава.

И тогава то се появи — лицето на смешника. Бледо, почти бяло на лунната светлина, младежко, насинено, небръснато и подпухнало, ухилено по детски. От вълнение клоунът си бе прехапал устната. Долната му челюст бе изцапана с кръв, а венците му изглеждаха почти черни. И все пак беше клоун. Всичко в него беше клоунско, дори несъразмерните дрехи, които изглеждаха нелепо и жалко.

Само брадвата не подхождаше на широката му усмивка.

Тя отразяваше лунната светлина, докато маниакът правеше къси разсичащи движения с нея, а черните му очички проблясваха в очакване на предстоящото забавление.

Когато наближи върха на стълбището, клоунът спря, за да се наслади на ужаса на Куейд, като продължаваше да се усмихва.

Краката на Куейд омекнаха и той падна на колене.

Клоунът изкачи още едно стъпало с подскок, а злонамерено блестящите му очички не изпускаха от поглед Куейд. Брадвата се люлееше напред-назад в белите му ръце, сякаш се подготвяше за убийствен удар.

Куейд го познаваше.

Това беше неговият ученик: опитното му зайче, приело образа на неговия ужас.

Той. Измежду всички хора. Глухото момче.

Клоунът направи нов, по-голям скок и издаде дълбок гърлен звук, който прозвуча като крясък на чудновата птица. Брадвата описваше все по-широки дъги във въздуха, всяка по-смъртоносна от предишната.