Читать «Кървави белези» онлайн - страница 23

Прочиствам гърлото си, когато тя привършва с превръзката.

— Благодаря.

Матилде започва да прибира нещата в тенекиената аптечка.

— По-късно ще ти донеса топла вода, за да се измиеш. Искаш ли нещо за четене? Мога да намеря някоя книга.

Прекалено неспокоен съм, за да чета.

— Не, благодаря. След колко време ще мога да се махна оттук?

— Зависи кога ще се почувстваш в състояние да ходиш.

Оглежда боклуците, струпани край стените на помещение. Тук някъде трябва да има едни патерици. После ще се опитам да ги намеря.

— На кого са били? — питам аз, изведнъж разтревожен от мисълта, че може да не съм единственият, затварян някога на този таван.

— На майка ми.

Тя вдига таблата и се отправя към капака в пода. Наблюдавам я, докато слиза надолу, и очаквам да го затвори след себе си. Но този път го оставя отворен.

* * *

Тази сутрин закуската е доста по-солидна — рохко сварени яйца с масло и черен пипер, парче хляб, чаша мляко. Умирам от глад, но се храня бавно, защото искам удоволствието да трае по-дълго. След като привършвам, поглеждам часовника си. Изминало е съвсем малко време, откакто го погледнах последно. В помещението вече става горещо и се усеща смолистата миризма на топло дърво и на прах. Започвам да се потя. Наболата брада — от няколко дни не съм се бръснал — ме засърбява, усещам миризмата на тялото си, тежък мирис на болест и пот. Нищо чудно, че Матилде ми каза да се измия. Прокарвам език по зъбите си, усещам лошия вкус в устата си. Снощи бутилката изобщо не ми беше нужна, можех да поваля „татко“ само като му дъхна в лицето.

Вадя четката и пастата от раницата и започвам да търкам зъбите си, докато ме заболяват венците. След като привършвам, отново се отпускам на леглото. Но съм прекалено неспокоен, за да заспя, и тъй като няма за какво да мисля, съзнанието ми започва да блуждае.

Ставам и подпирайки се на стената, започвам да подскачам сред лабиринта от стари мебели и да търся патериците. Матилде каза, че ще ги намери, но не виждам причина да чакам. Всичко наоколо е счупено и разнебитено, покрито с дебел пласт прах. Има столове, останали с по три крака, плесенясали куфари, скринове без чекмеджета, които зеят като беззъби усти. Зад едно счупено бюро откривам половин дузина стари рамки за картини, богато украсени са, но нямат нито стъкла, нито подложки. Без да се замисля, започвам да ги подреждам, след това ми идва на ум, че така или иначе няма кой да ги използва. Тази мисъл предизвиква в мен тъпа болка и чувство за вина.

Бутвам рамките далече от погледа си и продължавам да търся патериците.

Намирам едната под купчина счупени столове, но от другата няма и следа. И все пак една е по-добре от нищо. Патерицата е направена от алуминий и е доста издрана и очукана. Избърсвам я от паяжините, нагласям височината й и започвам да се упражнявам, трополейки напред-назад из таванското помещение. Не след дълго усилието ме изморява, но се чувствам добре от факта, че мога да се движа отново.