Читать «Кървави белези» онлайн - страница 170

Както всичко свързано с нея, отмъщението на Матилде бе фино.

Едва разпознах съсипания старец, когото въведоха в съдебната зала. Месата му висяха като костюм, който не му е по мярка, отпуснатата кожа под брадата му се люшкаше като на пуяк. Промяната личеше най-силно в очите му. Стоманеният поглед вече го нямаше, беше притъпен от съмнения и от загуби.

Онзи Арно, когото помнех, се появи в съда само за миг. Когато прочетоха присъдата му, той вдигна глава и огледа залата с добре познатото ми дълбоко презрение. След това погледът му срещна очите на дъщеря му. Тя също го гледаше — спокойно и неумолимо, докато той не сведе глава.

Присъдата на Арно беше неизбежна, но това, което ме изненада, бе, че признаха Матилде за виновна почти наравно с баща й. Дори и да не беше нанесла фаталния удар, беше помогнала за прикриване на убийството. И тъй като никой не знаеше, че през целия си живот е била жертва на насилие, ролята й в убийството на Луи изглеждаше необяснимо жестока. Когато чу присъдата си, на външен вид остана спокойна както винаги, макар да видях как ръката й потрепери, когато подпъхна кичур коса зад ухото си. Гледах безпомощно как я извеждат от залата. Когато стигна до вратата, за миг вдигна поглед и ме погледна право в очите.

След това вратата се затвори и тя изчезна.

* * *

Изтупвам пясъка от найлоновата обвивка на пакета и излизам от килера. Ръмежът се превръща в истински дъжд, когато прекосявам двора и се отправям към плевнята. Водата се стича от входа, докато подпирам раницата си на стената. Вътре е тъмно, студено и влажно, като че ли никога не е имало лято. Различавам блясъка на винените бутилки по дървения рафт в дъното на помещението, виното е прекалено кисело, за да ги пожелае някой. Циментовата площадка изглежда по-малка, отколкото си я спомням, цепнатината в нея все още не е поправена. Възнамерявах за последен път да се кача на тавана, но сега, когато съм тук, разбирам, че няма смисъл да го правя. Вместо това оставям раницата си на сухо в плевнята и тръгвам по пътя към езерото.

Земята е мокра и кална, останалите без листа лози приличат на редици преплетена тел. Дори гората ми изглежда различна без зеленото покривало на листата. Кестените са голи и под капещите им клони са се натрупали жълти листа и бодливи обвивки.

Тази година няма да има кой да прибере реколтата.

Отминавам бързо разклонението, което води към кочините на прасетата. Спирам едва когато стигам до статуите. Мислех, че вече са ги отнесли, но те все още стоят на местата си. Непроменени и явно непожелани. Опитвам се да си спомня как се чувствах онази нощ, когато се криех тук от Арно, да преживея отново страха и несигурността, които изпитвах. Не мога. На сивкавата дневна светлина статуите не са нищо друго, освен обикновени каменни фигури. Обръщам се и продължавам надолу към езерото.