Читать «Кървави белези» онлайн - страница 12

Този път влиза друга жена, по-млада от първата. Не съм я виждал преди, но докато затваря капака, светлината попада върху лицето й и събужда в мен неясен спомен. Тя носи табла и се усмихва срамежливо, когато вижда, че съм седнал. Набързо придърпвам чаршафа върху слабините си, запазвайки скромността си, сякаш съм ренесансова рисунка на голо тяло. Тя свежда поглед и се опитва да скрие усмивката си.

— Донесох ти нещо за ядене.

Изглежда осемнайсет-деветнайсет годишна и е поразително красива дори облечена в износени дънки и фланелка. Обула е розови джапанки, които ми изглеждат едновременно нелепо и странно успокоително.

— Не е кой знае какво, само хляб и мляко — казва тя и оставя таблата до леглото. — Според Матилде все още не трябва да ядеш много.

— Коя е Матилде?

— Сестра ми.

Разбирам, че става въпрос за другата жена. Двете не си приличат особено. Косата на момичето е по-светла, почти руса и стига до раменете й. Очите й са малко по-светъл нюанс от сивите очи на сестра й, а в горната част на носа й има малка подутина там, където е бил счупен, незначителен недостатък, който по някакъв странен начин допълва цялото.

Тя непрекъснато ми хвърля бързи погледи и през цялото време се усмихва, а върху бузите й се появяват очарователни трапчинки.

— Аз съм Гретхен — казва тя.

Името не е френско, но в момента, в който го казва, решавам, че й подхожда.

— Радвам се, че вече си буден. Болен си от няколко дни.

Едва сега разбирам защо ми изглежда позната, в крайна сметка девическото лице от трескавите ми сънища не е било халюцинация.

— Ти ли си тази, която ме откри?

— Да — изглежда смутена, но доволна от себе си. — Е, всъщност Лулу те намери.

— Лулу?

— Кучето ни. Започна да лае. Помислих, че е видяла заек. В началото реших, че си умрял, лежеше толкова неподвижно. Целият беше покрит с мухи. След това издаде някакъв звук и разбрах, че не си мъртъв — казва тя и ме поглежда бързо. — Ужасно се измъчихме, докато те измъкнем от капана. Първо трябваше да го отворим с един железен лост. Ти се бунтуваше и крещеше какви ли не неща.

Опитвам се да питам с равен глас:

— Каква неща?

— Ами… просто бълнуваше.

Отива от другата страна на леглото и се обляга на люлеещото се конче.

— Не беше на себе си, а и повечето неща, които казваше, бяха на английски, така че нищо не разбрах. Но млъкна, когато извадихме крака ти.

Говори така, сякаш в цялата ситуация няма нищо необичайно.

— Кои сте тия вие?

— Аз и Матилде.

— Само двете? Донесли сте ме дотук без чужда помощ?

— Разбира се — казва тя и закачливо се нацупва. — Не си особено тежък.

— Не, но… Защо не съм в болница? Не се ли обадихте за линейка?

— Нямаме телефон — казва го така, сякаш не намира нищо странно в това. — Но и не беше необходимо. Матилде разбира от тези неща и знае как да се погрижи за раната ти. Татко беше излязъл с Жорж и тя не искаше да… Е, успяхме да се справим сами.

Не знам какво искаше да каже, нито пък кой е Жорж, но точно в този момент има по-важни неща, за които да мисля.

— Матилде медицинска сестра ли е?

— А, не. Но тя се грижеше за мама, преди да умре. И е свикнала да лекува животните, когато се наранят. Санглошоните непрекъснато се бият и се нараняват на оградата.