Читать «Към неизвестните звезди» онлайн

Шиничи Хоши

Към неизвестните звезди

Сребристият звездолет тихо продължаваше полета си в междузвездното пространство. Бяха изминали няколко години от момента, когато напусна Земята. През цялото това време в космическия мрак наоколо нищо не се променяше. Нямаше нито ден, нито нощ, нито дъжд, нито вятър, нито светкавици. Само безброй разноцветни звезди. Наистина, този застинал като вкаменелост пейзаж беше красив, но дневният режим на екипажа се въртеше еднообразно и нищо ново не се случваше.

Многобройните измервателни уреди работеха безшумно. Показваха, че полетът протича нормално. Само два от уредите отчитаха изменения — за времето и за разстоянието, което бяха изминали. Командирът погледна и каза:

— Най-после изминахме половината разстояние. Дръжте се, очаква ни още толкова време и същият режим, както досега!

— Само че какво да правим, много зле ни се отразява скуката? — попита един от космонавтите.

— Да, скуката… — отговори командирът. — Наистина, животът в междузвездния кораб е монотонен. Но да не би животът на Земята да е по-интересен? Дори е по-лош. Там човек още от раждането си, та чак до смъртта се движи по самоходните тротоари, живот върху конвейерна лента. Без вълнения, без силни преживявания. А това живот ли е?

Останалите членове на екипажа се съгласиха с мнението на командира й закимаха с глави.

— Да, наистина е така.

— На Земята вече изчезна дори и ужасът. Някога в миналото поне думата „война“ е сепвала хората, но сега тя е загубила тази си сила.

— Вярно е, много време измина, откакто са изчезнали войните. Сигурно са носели на хората много силни усещания, тъй като никой не е знаел предварително дали ще победи, или ще бъде победен. Но откакто бе създадено разрушителното ядрено оръжие, всички разбраха, че една война би означавала край за цялото човечество. А как да се вълнуваш, щом още от самото начало на всички е ясно как ще завърши войната? Няма го силното усещане! И тъй като вече никой не намираше нищо интересно във войната, тя стана безсмислена — каза командирът.

— На Земята няма нищо друго освен скука. Като стигнахме до този извод, ние решихме да се качим на космическия кораб и се радваме, че успяхме. С нас е надеждата, че ще видим нови звезди, ще срещнем нови светове. Имаме възможност например да се сблъскаме и с различни опасности. Но, кажете ни, командире, ще оправдае ли нашите очаквания звездата, към която лети космическият кораб?

— По всяка вероятност на планетата трябва да има някакъв живот. Вие, предполагам, добре знаете защо избрахме този космически курс. Електрониката се разви до такава степен, че нашите устройства са в състояние да уловят и усилят и най-слабите електровълни. Можем да слушаме радиопредаванията, които идват от тази планета. — При тези думи командирът натисна едно от копчетата пред себе си.

Електровълните, идещи от планетата, към която летеше космическият кораб, се превърнаха в звуци и го изпълниха докрай. Естествено, никой не разбираше странните думи, но те имаха странната сила да пробудят копнежа към неизвестното. Това беше някаква мистична, непозната, демонична сила, но нелишена от екзотика. Без съмнение всички мечтаеха да се срещнат с цивилизацията, за чието съществувание имаше сериозни предположения. Сивото ежедневие и скуката изчезнаха.