Читать «Къде е президентът?» онлайн - страница 2

Повдигнах и нагласих микрофона така, че да е изправен и колкото е възможно по-близо до мен. Не исках да се привеждам, когато говоря, докато членовете на комисията седят изправени в кожените си столове с високи облегалки, като крале и кралици на троновете си. Приведен, щях да изглеждам като малодушен, раболепен човек — подсъзнателно щях да внуша, че завися от тяхното благоволение.

Седях сам. Без помощници, без адвокати, без бележки. Американският народ нямаше да ме види да си шепна с адвоката, закрил с ръка микрофона, нито как го навеждам, за да обясня: Не помня нищо, конгресмен. Не се криех. Не трябваше да съм тук, не исках да съм тук, мътните го взели, но ето че бях на този стол. Сам. Президентът на Съединените щати седеше срещу тълпа обвинители.

В другия ъгъл на помещението седеше и наблюдаваше триумвиратът на моите помощници: началникът на кабинета ми Каролин Брок; Дани Ейкърс, моят най-стар приятел и съветник в Белия дом, и Джени Брикман, заместник-началник на кабинета ми и старши политически съветник. И тримата имаха притеснен вид, но наблюдаваха случващото се стоически и невъзмутимо. И тримата бяха против моите действия. Според тях допусках най-голямата грешка в президентския си мандат.

Но ето че седях пред комисията. Започваше се. Предстоеше да разберем дали са имали право.

— Господин президент.

— Господин председател.

Всъщност в този случай вероятно би трябвало да се обърна към него с „Уважаеми господин председател“, но щях да се въздържа да използвам и много други обръщения.

Господин председателят можеше да започне изслушването по най-различни начини. Да речем, с поднесена под формата на въпрос реч, в която възхвалява себе си. Уж невинни встъпителни подпитвания. Аз обаче бях изгледал предостатъчно записи от времето, преди Лестър Роудс да стане председател на Камарата на представителите, на които задаваше въпроси на свидетели в качеството си на не особено важен конгресмен в Надзорната комисия на Камарата, и бях наясно с неговия обичай да се нахвърля без никакво помайване върху явилия се да свидетелства пред комисията. Наясно бях — от смутеното оплитане на Майкъл Дукакис по време на дебата през 1988 година още на първия въпрос за смъртното наказание, всички бяха наясно, че успееш ли да нанесеш мощен удар още с първия въпрос, никой не помни нищо от случващото се след това.

Дали председателят щеше да следва този план за нападение и със седящия пред него президент?

Как иначе!

— Президент Дънкан — започна той, — откога защитаваме терористи?

— Не защитаваме терористи — отговорих почти едновременно с него, защото е недопустимо да се задават такива взривоопасни въпроси — и никога няма да защитаваме. Докато съм президент, е изключено.

— Убеден ли сте?

Той наистина ли ме попита дали съм убеден? Лицето ми пламна. Не беше минала и минута от началото, а вече ме беше вбесил.