Читать «Кулата на зората» онлайн - страница 5

Той беше лорд на нищото. Лорд на клетвопрестъпниците. Лорд на лъжците.

И когато надигна торс, срещайки вирнатите в крайчетата очи на белокосия мъж върху трона, когато отпуснатата кафеникава кожа на хагана се сбърчи в лека, лукава усмивка… Каол се запита дали не бе прочел мислите му.

2

Несрин имаше чувството, че в нея вече съществуват две страни.

Онази, която се зовеше капитан на адарланската кралска стража, която положи клетва пред краля да уреди изцеряването на мъжа в количката до нея, както и да свика армия с помощта на мъжа в трона пред нея. Тази част от Несрин държеше главата й гордо изправена, раменете й — изопнати, ръцете й — на не дотам заплашително разстояние от изящния меч на хълбока й.

А другата част…

Другата част бе съзерцавала как високите кули, минаретата и куполите изникват на хоризонта, докато плаваха към града на боговете, как лъскавата Торе се извисява гордо над всичко… и бе преглъщала сълзите си. Същата тази част още от пристанището бе доловила аромата на печени червени чушки, свежия дъх на джинджифил и примамливата сладост на кимиона, осъзнавайки до мозъка на костите си, че е у дома. Както и че, макар да беше отдала живота си в служба на Адарлан, на тамошното си семейство, мястото, където някога бе живял баща й, където дори родената й в Адарлан майка се бе усещала по-спокойна… Тук бе нейният народ.

Цветът на кожата в различните нюанси на кафявото и бронзовото, изобилието от лъскава черна коса — също като нейната. Очите с какви ли не форми — вирнати в краищата, големи, заоблени, тесни, и оттенъците — от абаносово и кестеняво до рядко срещаното лешниково и зелено. Нейният народ. Смесица от всевъзможни кралства и земи, да, но… Тук никой не съскаше презрително по улиците. Тук никой не замеряше деца с камъни. Тук племенниците й не биха се чувствали различни. Нежелани.

И тази част от нея… Независимо от изправените й рамене и вирната брадичка, коленете й трепереха пред човека — пред силата — на трона.

Несрин не се бе осмелила да каже на баща си къде отива и защо. Само че кралят на Адарлан я праща на мисия и може да се позабави.

Баща й не би повярвал. Тя самата почти не вярваше.

Хаганът представляваше легенда, разказвана с притаен глас пред камината им в зимните вечери; потомците му — предания, предавани отново и отново, докато месеха безчет хлябове за пекарната. Предците им — приказки за лека нощ, които или трябваше да я приспят, или да я накарат да будува, скована от ужас.

Хаганът беше оживял мит. Божество, подобно на останалите трийсет и шест, които властваха над града и империята.

В Антика имаше толкова храмове, посветени на тези богове, колкото и паметници на различните хагани. Повече дори.

Затова и го наричаха града на боговете — заради живия бог, възкачил се на трона от слонова кост върху златния подиум.

Подиум от чисто злато, точно като в легендите, разправяни от баща й.

А шестимата потомци на хагана… Несрин можеше да разпознае всеки от тях, без да е нужно да се представят.