Читать «Кръвожадност (Книга втора)» онлайн - страница 60

— Нека се срещнем след два дни в полунощ — промълви накрая. — Тогава ще преместят Деймън на тавана.

— Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Да.

— Благодаря ти. — Обхванах лицето й в шепите си, наведох се и притиснах чело о нейното. И после я целунах.

Докато стояхме така, длан до длан, гръд до гръд, бих могъл да се закълна, че сърцето ми отново оживя, туптейки в идеален синхрон с нейното.

25

Когато се върнах във вампирската къща, луната висеше високо в небето. Лекси се бе излегнала върху дивана със затворени очи, заслушана в Хюго, който свиреше на пианото. Пианото бе толкова разстроено, че това, което се предполагаше, че е революционен марш, звучеше повече като погребална песен. При все това, не можах да се удържа, дръпнах Лекси и я завъртях в импровизиран танц.

— Закъсня — отбеляза тя, като се измъкна от ръцете ми. — Или си имал друга среща?

— Или е убил още хора? — подхвърли Бъкстон, влизайки в стаята.

— Да не си влюбен? — попита Пърси, опря лакти върху коленете си и ме погледна завистливо от масата в ъгъла, където подреждаше пасианс. Пърси обичаше жените, но с детската си физиономия приличаше на петнайсетгодишно момче и доста често жените, които му харесваха, смятаха, че Лекси му е майка. Бях благодарен, че бях превърнат във вампир на моята възраст.

Поклатих глава.

— Не съм влюбен — заявих, питайки се дали не го казвам, за да убедя себе си. — Но свиквам с шоуто на чудесата. Мисля, че Ню Орлиънс ще ми хареса.

— Страхотни новини — подметна Бъкстон язвително.

— Бъкстон! — Лекси го изгледа укорително, преди да насочи вниманието си отново към мен. — Забрави ли за нашите планове?

Опитах се да си спомня, но накрая поклатих глава.

— Съжалявам.

Лекси въздъхна.

— Спомни си — ще те водя на пазар. Може и да съм вампир, но все още притежавам женска суетност и просто не ми отива да съм заобиколена от зле облечени мъже. Какво ще си помислят съседите? — засмя се, развеселена от шегата си.

— О, да. — Пристъпих към стълбите. — Може ли да отидем утре? Уморен съм.

— Говоря сериозно, Стефан — рече Лекси и улови ръката ми. — Нуждаеш се от дрехи, това е нещо като традиция. Заведох онези двама господа, за да им изберем дрехи и виж ги сега — добави тя и кимна гордо към Бъкстон и Хюго. Явно се гордееше с работата си. И имаше защо. Бъкстон със синьото си сако с висока яка и Хюго с елегантно ушитите си панталони наистина изглеждаха много хубави. — Освен това, нямаш избор — смигна ми закачливо Лекси.

— Нямам ли?

— Не. — Моята покровителка отвори вратата със замах. — Момчета, ние излизаме. Когато се върнем, няма да познаете Стефан, ще бъде истински красавец!

— Довиждане, красавецо! — подвикна Бъкстон саркастично, когато вратата се затвори.

Лекси поклати глава, но на мен не ми пукаше. Странно, но започвах да свиквам с Бъкстон. Той беше нещо като брат. Брат с потенциално избухлив характер, но вече започвах да се справям с него.

Двамата с Лекси поехме в студената нощ. Забелязах, че спътницата ми ме поглежда крадешком и се питах какво ли вижда.

Имах чувството, че живея три различни живота: в единия бях лоялен брат, в другия бях член на клуб, който не разбирах, а в третия бях млад мъж, доверил се на човешко същество — жена, заради която пронизах собствената си плът и кръв. Бедата беше, че не знаех как да съчетая без проблеми и трите си живота.