Читать «Кръвожадност (Книга втора)» онлайн - страница 16

Погледът на брат ми остана вперен в хоризонта.

— Не, разбира се, че не. Имах предвид Катрин.

Разбира се. Въздъхнах. Миналата нощ бе настроила Деймън още по-бунтарски от всякога. Докато аз се наслаждавах на компанията и сладката кръв на момичето, чието име никога нямаше да узная, Деймън се бе оттеглил сам в стаята си. За него пансионът беше точно това, което привидно изглеждаше — място за спане и временна квартира.

— Трябваше да пиеш — казах за стотен път през този ден. — Трябваше да вземеш своя дял.

— Не разбираш ли, Стефан? — попита Деймън с равен глас. — Аз не искам своя дял. Искам онова, което имах — свят, който да разбирам, а не да контролирам.

— Но защо? — попитах недоумяващо. Полъхна вятър и донесе със себе си мириса на метал, примесен с тютюн, пудра и памук.

— Време за хранене? — попита брат ми с крива усмивка. — Не причини ли вече достатъчно щети?

— На кого му пука за някаква проститутка в долнопробен бордей! — извиках раздразнено и посочих към морето. — Светът е пълен с човешки същества и щом умре някой, на негово място се появява друг. Какво значение има, ако съм отървал една злочеста душа от мизерията й?

— Знаеш ли, че ставаш небрежен — изсумтя Деймън. Езикът му се стрелна навън и облиза сухите му, напукани устни. — Да се храниш винаги, когато пожелаеш. Катрин никога не го правеше.

— Да, добре, но Катрин умря, нали? — Гласът ми прозвуча по-грубо, отколкото възнамерявах.

— Тя щеше да намрази това, в което си се превърнал — заяви Деймън, плъзна се от оградата и застана до мен.

Мирисът на метал сега беше много наситен, обвиваше ме като прегръдка.

— Не, тя щеше да мрази теб — троснах се. — Толкова уплашен от това, което си, неспособен да вземеш това, за което копнееш, пилеещ Силата си.

Очаквах Деймън да възрази, дори да ме удари. Но вместо това той поклати глава, върховете на смалените му кучешки зъби едва се подаваха между полуотворените му устни.

— Аз самият се мразя. Не бих очаквал нещо по-различно от нея — рече просто.

Поклатих разочаровано глава.

— Какво е станало с теб? Беше толкова пълен с живот, винаги готов за приключения. Това е най-хубавото нещо, което някога ни се е случвало. Това е подарък — дар от Катрин за теб.

На отсрещната улица възрастен мъж премина куцайки покрай нас, а миг по-късно едно хлапе за поръчки изтича в противоположната посока.

— Избери си някой и се нахрани! Избери си нещо, каквото и да е. Всичко е по-добре, отколкото да стоиш тук и да наблюдаваш безучастно как животът отминава покрай теб.

С тези думи се изправих и последвах миризмата на метал и тютюн. Усещах как зъбите ми пулсират, предвкусвайки насладата от нова храна. Сграбчих Деймън, който бе изостанал на няколко крачки от мен, и двамата продължихме, докато се озовахме на стръмна уличка, встрани от светлината на газовите фенери. Малкото светлина бе съсредоточена върху един-единствен обект: медицинска сестра в бяла униформа, облегната на тухлената стена, която пушеше цигара.

Жената вдигна глава и сепнатото й изражение се замени с усмихнато, когато видя Деймън. Типично. Дори като изгладнял вампир, Деймън с гъстата си тъмна коса, дълги мигли и широки рамене предизвикваше жените да се заглеждат по него.