Читать «Космосът на човека ((предговор към сборника „Белият гущер“))» онлайн - страница 3

А какво от пръв поглед представлява „Сините пеперуди“? Просто „хрумване“, „каприз на перото“ или най-много — конструиране на един „свят по вероятност“, чиито различия се дължат на друго биологическо устройство. Е, разбира се — и косвена съпоставка на облика на подобен свят с нашия… Такива творби в „редовата“ научна фантастика има много и те безспорно не са без-интересни. Но в „Сините пеперуди“ акцентът е другаде — върху загубите, до които води пълното разделяне на емоции и интелект, върху (все още само) предусещането, че проблемът за тяхното хармонично единство може би ще се окаже основен за човека, а оттам — и за човечеството… Трябваше да се появят „Белият гущер“ (по-късно и „Везни“), за да видим цялата актуалност на този въпрос, както и истинската му значимост… (Като казвам това, не го съпоставям с други съдбоносни въпроси пред човечеството, а само изтъквам колко малко внимание е привличал досега.) Впрочем подобни експли-кации на проблематиката неизбежно я схематизират до крайност — в „Белият гущер“ става дума не просто за „разлада“ между мисъл и чувство, а за опасността от интелект, лишен от нравствен „коректив“, за гибелната му антихуманна сила, която неизбежно се насочва и срещу носителя му, и срещу другите… (В този смисъл връзката с проблема за мира, за ядрената заплаха и ролята, т.е. отговорността на науката в тази небивала за човечеството ситуация, е явна.)

Така стигаме до „Бариерата“. За тази кратка повест се изписа цяла критическа литература и едва ли тук ще мога да добавя нещо съществено. Бих искал да подчертая само две неща. Първото — това е органичната връзка между отделните пластове на проблематиката (социална, нравствено-психологическа и философска). И то даже не „връзка“, а желязна логика, с която големите, битийни проблеми „се извеждат“ от плътната битова фактура, от пресечения релеф на делничните конфликти и нрави. Това според мене винаги е било един от същностните белези на голямата литература. А другото е, че нейната научнофантастична „окраска“, ако мога да се изразя така, идва не само — и не толкова — от мотивировката, с която са въведени необичайните способности на Доротея (макар че и тук писателят е безупречен — тя с нищо не противоречи на допустимото за съвременната наука), колкото от впечатлението, че днешните ни конфликти и проблеми, мъчителният ни път към изграждането на една нова духовно-нравствена хармония се анализират и оценяват от позицията на бъдещето. Което пък, по моему, се случва в онези много редки случаи, когато първата част от определението научнофантастична литература изгубва смисъла си на ограничение (оставайки само като отличителен белег) и ни позволява отново да подчертаем втората му съставка — литература…

И ако читателят от всичко дотук е останал с впечатлението, че прекалено подчертавам онова, което отличава творчеството на Павел Вежинов от „стандартната“ научна фантастика, длъжен съм да се извиня за умишлената едностранчивост. Но този сборник я оправдава донякъде — защото нагледно показва дългия творчески път на един голям писател в рамките на жанра, и пълното им преодоляване в най-зрелите му произведения. И за сетен път доказва истината, че изкуството — каквито и други определения да поставяме пред него — в автентичните си образци винаги представлява пътешествие в космоса на човека.