Читать «Копелето на Истамбул» онлайн - страница 5

Зелиха тръгна покрай десетките груби на вид мъже, които, без да продумват, бяха застанали един до друг по стария мост Галата и стискаха в едната ръка чадър, а в другата — въдица, и им завидя, че умеят да стоят на едно място и да чакат с часове риба, каквато не съществува, а и да съществува, е толкова дребна, че не става за друго освен за стръв за друга риба, която няма да се хване никога. Колко изумително беше умението да постигаш достатъчно, постигайки малко, а вечерта да се прибереш у дома с празни ръце и въпреки това да си доволен! На този свят спокойствието пораждаше късмет, а късметът — блаженство — най-малкото така подозираше Зелиха. По този въпрос можеше да се ограничи само с подозрения, защото никога дотогава не бе вкусвала такова спокойствие и се съмняваше това да се случи някога. Най-малкото днес. Днес точно нямаше да се случи.

Докато прекосяваше Капалъ Чарши, колкото и да бързаше, забави крачка. Нямаше време да пазарува, щеше само да влезе да надзърне — каза си тя, докато разглеждаше витрините. Запали цигара и докато димът се виеше на нагъната струйка от устата ѝ, се почувства по-добре, почти успокоена. В Истанбул не се гледаше с добро око на жена, която пуши по улиците, но на кого му пукаше! Зелиха вдигна рамене. Нима вече не бе обявила война на обществото? С тази мисъл тя се насочи към по-старата част на пазара.

Тук имаше продавачи, особено на бижута, които я познаваха по име. Зелиха имаше слабост към лъскавите аксесоари от всякакъв вид. Към кристалните шноли, брошките с фалшиви диаманти, проблясващите обици, перлените бутониери, шаловете на ивици като зебра, атлазените чантички, шифонените кърпи, копринените понпони и към обувките, винаги на високи токове. Нямаше ден, в който да е минала през пазара и да не се е отбила в поне няколко магазина, за да се попа— зари и накрая да плати много по-малко от сумата, посочена за неща, каквито изобщо не е смятала да купува. Днес обаче само мина покрай няколко сергии и погледна една-две витрини. Нищо повече.

Поспря при щанд, отрупан с какви ли не стъкленици, бурканчета и шишенца с най-различни билки и подправки от всякакъв вид и във всякакъв цвят. Сети се, че сутринта една от трите ѝ сестри я е помолила да ѝ вземе канела, въпреки че не помнеше коя точно от трите. Беше най-малкото от четири момичета, които никога не бяха съгласни помежду си, макар и всяко от тях да бе убедено, че винаги е право и няма какво да усвои от другите — но може много да ги научи. Зелиха се чувстваше така, сякаш не е уцелила с една цифра печелившия билет от лотарията. Откъдето и да го погледнеше, не можеше да се отърси от усещането, че е подложена на непоправима несправедливост. Въпреки това купи канела, но не стрита на прах, а на пръчици. Продавачът ѝ предложи чай, цигара и сладки приказки и тя не отказа нито едно от трите. Докато седеше там и си бъбреше, плъзгаше нехайно поглед по рафтовете, докато не видя стъклен сервиз за чай. Това също беше в списъка с неща, на които Зелиха не можеше да устои да не купи: чаши за чай на позлатени звезди, тънки нежни лъжички и чупливи чинийки с позлатени пояси около кръста. У тях сигурно вече имаше най-малко трийсет чаени сервиза, всичките купени от нея. Но не пречеше Зелиха да вземе още един, те се чупеха така лесно.