Читать «Копелето на Истамбул» онлайн - страница 207
Елиф Шафак
— Ако не го държи никой, как ще живеем под него? Лично аз не виждам небесни стълбове, а вие? Как някой може да играе по стадионите футбол, ако Аллах каже: „Вече не държа небето“?
С този въпрос, увиснал във въздуха, те завиха зад ъгъла и накрая стигнаха къщата на Казанджъ.
Отпред ги чакаше леля Зелиха. Тя размени с шофьора няколко думи и му даде бакшиш.
Пред къщата бяха наредени фолксвагенът, сребристата алфа ромео и тойотата корола. Явно всички ги бяха изпреварили. Къщата беше пълна с гости и всички чакаха да бъде свален ковчегът.
* * *
След като влязоха вътре, Ася и Армануш се натъкнаха на задръстено само с жени пространство. Макар че повечето гости се бяха струпали във всекидневната на първия етаж, някои тутакси бяха пратени по други стаи, за да сменят памперса на бебето си, да се накарат на детето си, да поклюкарят или да се помолят, тъй като беше време за следобедната молитва. Момичетата нямаха къде да се усамотят, затова се отправиха към кухнята, колкото да установят, че всички лели обсъждат през шепот сполетялата ги трагедия, докато подготвят таблите с ашуре, което да поднесат.
— Клетата мама, съсипана е. Кой да предположи, че ашурето, което е приготвила за Мустафа, ще бъде поднесено на погребението му? — каза леля Джеврийе, както стоеше при печката.
— Да, съсипана е и булката му, американката — отбеляза леля Фериде, без да вдига поглед от тайнственото петно върху пода. — Клетата тя. Идва в Истанбул за пръв път в живота си и овдовява. Какъв ужас!
От масата, където седеше, слушаше сестрите си и пушеше, леля Зелиха промълви тихо:
— Да, сигурно сега ще се върне в Америка и там ще се омъжи отново. Знаете, Аллах обича троицата. Щом това ѝ е втори брак, значи трябва да има и трети. Но след един арменец и един турчин кого ли ще избере за трети?
— Жената е в траур, бива ли да говориш така! — укори я леля Джеврийе.
— Траурът е като девствеността — въздъхна тежко леля Зелиха. — Хубаво е да ги дадеш на онзи, който най-много го заслужава.
Смаяни от тези думи, двете лели трепнаха и застинаха като вкаменени. Точно тогава в кухнята влязоха Ася и Армануш, следвани от Султан Пети, който мяукаше от глад.
— Сестри, я дайте на котарака нещо, докато не е изгълтал цялото ашуре — подкани леля Зелиха.
Тук леля Бану, която от двайсетина минути се трудеше — правеше чай, режеше лимони и слушаше спора, без да се намеси нито веднъж, се обърна към най-малката си сестра и заяви:
— Имаме по-важна работа.
Отвори едно чекмедже, извади отвътре огромен лъскав нож, грабна от плота глава кромид лук и я сряза наполовина. После стисна едната половинка в длан ѝ я пъхна под носа на леля Зелиха.
— Какво правиш? — подскочи тя на стола.
— Помагам ти да поплачеш, скъпа — поклати глава леля Бану. — Нали не искаш гостите да те виждат такава? Какъвто и свободолюбив дух да си, дори ти трябва да пророниш някоя и друга сълза в къщата на покойника.
С лука под носа си леля Зелиха затвори очи и заприлича на авангардна статуя, която няма никакъв шанс да попадне в обичаен музей:
