Читать «Копелето на Истамбул» онлайн - страница 206

Армануш и Ася се усмихнаха неволно.

— Явно имате най-почитаната професия в града — оповести Ася на шофьора, който бе наблюдавал заедно с тях цялата сцена. — Сянката ви хвърля в ужас и най-разгорещения и заклет запалянко.

— Няма такова нещо — възрази мъжът. — Заплатата е много ниска, не плащат пенсионни и здравни осигуровки, нямаш право да стачкуваш, нищо. Навремето карах големи камиони за превози на далечни разстояния. Въглища, нефт, пропан-бутан, промишлена вода… какво ли още не. Всичко съм превозвал.

— По-добре ли беше от това?

— Шегувате ли се? Разбира се, че беше по-добре. Качваш товара в Истанбул и поемаш към друг град. Няма шефове, които да те притискат, няма началник, на когото да се умилкваш! Сам си си господар. Ако решиш, можеш да пътуваш спокойно, стига да не са ти поръчали да закараш товара бързо. Тогава се налага да шофираш, без да спиш. Иначе работата е чиста. Чиста и достойна. Не си принуден да лижеш подметките на никого.

Автомобилите подкараха по-бързо и шофьорът смени скоростта. Не след дълго футболната флотилия зави надясно, към стадиона.

— Защо тогава сте напуснали? — учуди се Ася.

— Заспах зад волана. Уж си карах по пътя. А после се чу страхотен трясък, сякаш е Страшният съд и Аллах ни призовава всички. Отворих очи и що да видя, озовал съм се в кухнята на една крайпътна колиба.

— Какво казва? — пошушна Армануш.

— Повярвай, не ти трябва да знаеш — отвърна също през шепот Ася.

— Питай го тогава по колко мъртъвци на ден прекарва с катафалката.

След като въпросът беше преведен, шофьорът поклати глава:

— Зависи от годишното време. Най-лошо е през пролетта, малцина умират тогава. После обаче идва лятото, най-натовареното време. Скочи ли температурата над двайсет и пет градуса, при нас става пълна лудница — най-вече заради старците… Мрат като мухи… През лятото истанбулчани умират на тумби!

Той замълча умислено, оставяйки Ася със семантичното бреме на последното изречение, което бе съчинил. След това погледна един минувач в смокинг, който крещеше по мобилния заповеди, и възкликна:

— Ох, тези богаташи! Ама че работа! Цял живот трупат пари и за какво са им? Какви глупаци! Да не би плащаниците да са с джобове? Накрая всички си отиваме, завити в памучна плащаница. И толкоз. А не със скъпи дрехи. И с бижута. Можеш ли да отидеш в гроба по смокинг или в бална рокля? Кой държи небето за тези хора?

Ася не знаеше какво да отговори, затова и не опита.