Читать «Конска фамилия» онлайн

Антон Павлович Чехов

Конска фамилия

Генерал-майора в оставка Булдеев го заболяха зъби. Той жабуреше устата си с водка, коняк, слагаше на болния зъб тютюн, опиум, терпентин, газ, мажеше бузата си с йод, в ушите му имаше намокрен в спирт памук, но всичко това или не помагаше, или предизвикваше гадене. Дойде докторът. Той почовърка зъба, предписа хинин, но и това не помогна. На предложението да извадят болния зъб генералът отказа. Всички домашни — жената, децата, прислугата, дори помощник-готвачът Петка — предлагаха всеки свое средство. Между това дойде при него и управителят на имението му, Иван Евсеич, и го посъветва да се полекува с баене.

— Тук, в нашата околия, ваше превъзходителство — каза той, — преди десетина години служеше акцизният Яков Василич. Баеше за зъби — чудесна работа. Случваше се, обърне се към прозореца, пошепне, плюне — и като че ли не е било. Такава сила му е дадена...

— Къде е той сега?

— След като го уволниха от акцизното, живее при тъща си в Саратов. Сега само от зъби се прехранва. Ако някой го заболи зъб, отиват при него и помага... Тамошните, саратовчани, в дома си лекува, а тия от другите градове, тях по телеграфа. Изпратете му, ваше превъзходителство, телеграма, че тъй и тъй стои работата... раба божия Алексея го болят зъбите, моля да ги излекувате. А парите за лечение по пощата изпратете.

— Глупости! Шарлатанство!

— Опитайте, ваше превъзходителство. Много обича водката, не живее с жена си, а с една немкиня, псува като хамалин, но, може да се каже, вълшебник!

— Изпрати, Альоша! — замоли и генералшата. — Ти не вярваш на баене, ама аз на себе си съм го изпитала. Макар и да не вярваш, но защо да не изпратиш? Няма да ти се откъснат ръцете от това.

— Е, добре — съгласи се Булдеев. — От туй чудо не само на акцизния, ами и на дявола телеграма ще пратиш... Ох! Сили нямам вече! А къде живее твоят акцизен? Как да му пиша?

Генералът седна на масата и взе перото в ръка.

— В Саратов всяко куче го знае — каза управителят. — Моля, пишете, ваше превъзходителство, в град Саратов, значи... До негово благородие господин Яков Василич... Василич...

— Е?

— Василич... Яков Василич... а по фамилия ... А фамилията ето че забравих!... Василич... Дявол да го вземе... Как му беше фамилията? Одеве, като идвах насам, помнех я... Позволете, моля...

Иван Евсеич вдигна очи към тавана и замърда устни. Булдеев и генералшата чакаха нетърпеливо.

— Е, какво? По-скоро мисли!

— Ей сега... Василич... Яков Василич... Забравих! Такава една проста фамилия, като че ли беше конска... Кобилин? Не, не Кобилин. Почакайте... Жеребцов май беше? Не, не и Жеребцов. Помня, че беше конска фамилия, ама каква — изхвръкнало ми е от главата...

— Жеребятников?

— Не, не. Почакайте... Кобилицин... Кобилятников... Кобелев...

— Това е вече кучешка, а не конска. Жеребчиков?

— Не, не и Жеребчиков... Конин... Конев... Жеребкин... Не е, не е!

— Но тогава как ще му пиша? Помисли!

— Ей сега. Конкин... Кобилкин... Впрегатков... — Впрегатников? — запита генералшата.

— Не, не. Хамуткин... Не, не е така! Забравил съм го!