Читать «Конан Непобедимия» онлайн - страница 5

Пълният мъж угоднически се усмихна и закърши ръце.

— Вината не е моя, господарю. Моля те да разбереш това.

— Какво бръщолевиш, човече?

— Нали ме накара да следя за нещо, господарю. То вече не е в съкровищницата на крал Илдиз.

Аманар пребледня. Тюфик, който прие това като признак на ярост, се отдръпна, пазачите С’тара неспокойно се размърдаха, ала магът трепереше с цялото си същество само вътре в себе си. Той сграбчи с железните си пръсти дрехите на туранеца и го разтърси.

— Къде е то сега? Говорѝ, човече, или ще загубиш живота си!

— В Шадизар, господарю. Кълна се!

Аманар го гледаше гневно, ала не го виждаше. Морат-Аминее предварително знаеше важността на това съобщение. Богът-демон сигурно бе наясно какво става сега в Шадизар. Необходимо бе да търси ново скривалище, ала на първо място бе нужно да си възвърне — доколкото му позволяваха собствената му сила и власт — онова, което бе загубил. Онова, което не трябваше в никакъв случай да попадне у Морат-Аминее. Но за да осъществи своето начинание, се налагаше да рискува. Трябваше да донесе предмета съвсем близо край бога-демон. Такъв риск! Такъв ужасен риск!

Не осъзнаваше, че все още държи ножа за жертвоприношения, докато острието не прободе ребрата на туранеца. Магът погледна лицето, което сега се взираше в него с открита омраза. Изпита съжаление. Слугите от човешкия род бяха толкова по-полезни от пазачите С’тара. Прекалено полезни, за да бъдат изхвърляни заради някаква случайност.

Магьосникът почувства, че нещо се блъска в гърдите му и погледна надолу. Щръкнала изпод черната дреха, се подаваше дръжка на нож, която ръката на Тюфик току-що бе изтървала. Изпълнен с презрение, Аманар отблъсна от себе си умиращия мъж, издърпа ножа от тялото му и вдигна тънкото острие над мъжа върху каменния под — устата му се пълнеше със собствената му кръв.

— Глупак! — каза Аманар. — Трябва първо да убиеш душата ми, преди което и да било оръжие на простосмъртен да е в състояние да ме нарани.

Той се обърна встрани. Гладът на пазачите за прясно месо щеше да го отърве от онова, което бе останало от Тюфик. Но той трябваше да утолява и друг глад — глада на Морат-Аминее, за да спечели време. Трябваше да довежда нови пленници. Повече жертви за Съществото, което поглъща човешки души.

Магьосникът отново се върна в залата за жертвоприношения и се погрижи за поредната жертва.

Втора глава

Шадизар, със своите лилави куполи и многобройните островърхи кули, бе известен като „порочния град“, ала развратът на неговите високомерни благородници, техните жени с жестоки очи и украсените им с перли дъщери бледнееше, сравнен с всекидневния ход на живота в онази част на града, известна като Пустинята. В тесните криволичещи улици и осеяните с боклуци пресечки — истинско убежище за крадците, за онези, които отвличаха хора заради откупа, за убийците и всякаква друга измет, цената на един труп достигаше сребърна монета, тази на живота — меден грош, а за цената на човешката душа въобще не си струваше да се приказва.

Едрият младеж, който се излежаваше в леглото на горния етаж в таверната на Абулетес, в самото сърце на Пустинята, въобще не помисляше за онези, застрашени да загубят живота си сред зловонната нищета навън. Очите му, със синия цвят на сапфир под изрязаната като квадрат черна грива на косите, следяха една жена с маслинен цвят на кожата, застанала в другия край на малката стая. Жената поправяше позлатения си пиринчен нагръдник, който по-скоро излагаше на показ, отколкото скриваше красиво изваяните й гърди. Останалите й одежди бяха прозрачни дълги и тесни панталони, срязани от кръста до глезена, и позлатен колан, не по-широк от два пръста, спуснат ниско върху закръглените й бедра. Тя носеше четири пръстена — зелен оливин и червен алмандин на лявата си ръка, млечносин топаз и червено-зеленикав александрит на дясната.