Читать «Конан Воинът» онлайн - страница 23

В Ксукотъл няма улици — отвърна той. — Няма площади, няма открити дворове. Целият град е построен като един гигантски дворец под огромен покрив. Най-близкият излаз навън е Голямата зала, която прекосява града от северната до южната врата. Единствените врати към външния свят са градските, през които обаче жив човек не е минавал от четиридесет години.

— Ти откога живееш тук? — попита Конан.

Роден съм в замъка Текухултли преди тридесет и пет години. Никога не съм стъпвал извън града. Мили Боже, нека се движим тихо! Тези зали може да са пълни със скрити дяволи. Олмек ще ви разкаже всичко, като стигнем в Текухултли.

И така, в мълчание, те се носеха под зелените огнени камъни, премигващи над главите им, и по пламтящите подове, тлеещи в краката им. На Валерия й се струваше, че тичат през Ада, водени от тъмнолик, дългокос таласъм.

Но докато пресичаха една необикновено голяма стая, Конан ги спря. Слухът му бе по-остър даже от този на Текотъл, прекарал целия си живот във война из тези тихи коридори.

— Смяташ, че враговете ти може да са пред нас, да ни дебнат в засада?

— Те постоянно пълзят из тези стаи — отвърна Текотъл, също като нас. Залите и стаите между Текухултли и Ксоталанк са спорен район, ничия земя. Наричаме ги Залите на Мълчанието. Защо питаш?

Защото в стаите пред нас има хора — отговори Конан. Чух тракане на стомана.

Треската пак обхвана Текотъл и той стисна зъби, за да не тракат.

— Може да са приятелите ти — предположи Валерия.

Не бива да рискуваме — изпъшка Текотъл и започна да се върти като обезумял. Обърна се настрани и се шмугна през една врата вляво, която водеше към стая със стълба от слонова кост, виеща се надолу в мрака.

— Тя води до един неосветен коридор! — изсъска той, а огромни капки пот оросиха челото му. — Онези може да дебнат и там. Навярно е номер, с който сигурно искат да ни привлекат там. Но ще трябва да рискуваме. Дано са направили засадата си в горните стаи. Хайде, бързо!

Плахо, като привидения, те се спуснаха по стълбата и стигнаха до преддверието на коридор, тъмен като нощта. Наведоха се за миг, ослушаха се и потънаха в него. Докато се движеха, Валерия имаше чувството, че всеки момент нечий меч може да я промуши в тъмното. Усещаше само железните пръсти на Конан и не можеше да види спътниците си: тъмнината беше абсолютна. С разперена ръка опипваше стената и от време на време усещаше по някоя врата в нея. Тунелът й се стори безкраен.

Изведнъж се сепнаха от звук, който се чу отзад. Валерия отново настръхна, тъй като разбра, че се отваря врата. Някой ги следваше по коридора. В този момент тя се препъна о нещо, което й заприлича на човешки череп. Нещото се претърколи по пода с ужасяващо тракане.

— Бягай! — изджавка Текотъл с истеричен глас и се понесе по коридора като летящ призрак.

Валерия отново усети как ръката на Конан я сграбчва и я повлича след водача им. Конан не виждаше в тъмното по-добре от нея, но притежаваше безпогрешен инстинкт за посоката, в която се движеха. Без негова помощ тя щеше да падне или да се блъсне в стената. Докато буквално хвърчаха надолу по коридора, чуваха зад себе си трополене, което все повече се приближаваше. После изведнъж Текотъл изпъшка: