Читать «Конан Воинът» онлайн - страница 22

Роберт Ирвин Говард

— Какво е всичко това? — попита пак Конан. Още не можеше да се опомни от изумлението, че е намерил Валерия, въвлечена в дивашка битка с тези фантастични същества, в един град, който той доскоро смяташе за празен и необитаем. На връщане от безцелната си експедиция из горните стаи той бе видял, че Валерия е изчезнала и бе тръгнал да я търси, воден от шума, достигнал до слисаните му уши.

— Пет мъртви кучета! — възкликна Текотъл, а в пламналите му очи се четеше бурна екзалтация. — Петима заклани! Пет червени пирона на черния стълб! Благодаря ви, богове на кръвта!

Той вдигна високо треперещите си ръце, а после се изплю върху труповете и стъпи по лицата им, в плен на някакъв зловещ танц. Доскорошните му съюзници го погледнаха изумени, а Конан попита на аквалонски:

— Кой е този побъркаш?

Валерия сви рамене.

— Казва, че името му било Текотъл. От бръщолевенето му разбирам, че неговите хора живеят в единия край на този шантав град, а онези там — в другия. Може би е най-добре да идем с него. Изглежда приятелски настроен, а очевидно с другия клан нещата не стоят така.

Текотъл беше спрял танца си и отново се ослушваше с наведена настрани глава, като куче. В отвратителното изражение на лицето му триумфът се бореше със страха.

— Да тръгваме, веднага! — прошепна той. — Свършихме достатъчно работа! Пет мъртви кучета! Моите хора ще ви посрещнат добре! Ще ви обсипят с почести! Но идвайте! До Текухултли е далеч. Ксоталанците може да дойдат ей сега и ще се нахвърлят върху ни на орляци, твърде многобройни даже за вашите мечове…

— Водѝ ни — прекъсна го Конан.

Текотъл бързо скочи на стълбата, водеща нагоре към галерията, махна им да го следват и те не чакаха втора покана. Затичаха се, за да успеят да го настигнат. След като стигна до галерията, той се хвърли към една врата, водеща на запад, и хукна да пресича стая след стая — всяка осветена от прорези или от зелени огнени камъни.

— Какво е това място? — пресекливо попита Валерия, едва поемайки си дъх.

— Кром знае! — отвърна Конан. — Обаче съм виждал такива хора и преди. Живеят по бреговете на езерото Зуад, до границата на Куш. Някакви нечистокръвни стигийци са, смесени с друга раса, която бродела из Стигия. Дошла някъде от изток преди няколко века и била асимилирана от тях. Наричат ги тлазитланци. Но съм готов да се обзаложа, че те не са построили този град.

Страхът на Текотъл сякаш не намаля, след като излязоха от стаята, където лежаха мъртъвците. Той продължаваше да се озърта и да се ослушва, а очите му горяха с неспокоен блясък при всяка врата, през която минаваха.

Въпреки смелостта си Валерия потрепери. Тя не се страхуваше от никой човек. Но страшният под под краката й, тайнствените камъни над главата й, разделящи криещите се сред тях сенки, потайността и ужасът на водача им я впечатляваха с едно неназовано предчувствие, с усещането за тайнственост и свръхчовешка опасност.

— Те може да са на пътя ни! — прошепна той. Трябва да се оглеждаме да не би да лежат някъде и да ни чакат!

— Защо не излезем от това пъклено място и не поемем по улиците? — попита Валерия.