Читать «Конан Воинът» онлайн - страница 114

— Имаш ли кон?

— В конюшнята — изпъшка тя. — О, побързай!

Тя издърпа резето с трепереща ръка и тогава той я отблъсна настрани, изведе коня и хвърли децата на гърба му. Каза им да се държат за гривата и едно о друго. Те го погледнаха сериозно и не заплакаха. Жената хвана юздите и тръгна по пътя. Тя още стискаше брадвата и младежът знаеше, че ако се наложи, ще се бие с отчаяната смелост на пантера.

Той изостана и се ослуша. Почувства се угнетен от предчувствието, че фортът вече е паднал, че мургавите орди вече са се юрнали по пътя за Велитриум, опиянени от клането и жадни за още кръв. Щяха да пристигнат със скоростта на изгладнели вълци.

После зърна пред себе си друга колиба. Жената понечи да предупреди обитателите й, но Балтус я спря. Изтича до вратата и почука. Отговори му женски глас. Той повтори предупреждението си и от колибата бързо изхвърчаха обитателите й — стара жена, две млади жени и четири деца. Също като съпруга на първата, и техните мъже бяха заминали за сол, без да подозират за опасността. Едната млада жена изглеждаше зашеметена, а другата бе близо до истеричен припадък. Но старата, строг ветеран от границата, ги успокои с дрезгав глас. Тя хладнокръвно помогна на Балтус да изведе двата коня, вързани в една кошара зад колибата, и да покачи децата върху тях. Балтус настоя и тя да се качи с тях, но старицата поклати глава и накара една от по-младите да се качи на коня.

Тя е бременна — изсумтя старицата. — Аз мога да ходя, а и да се бия, ако се наложи.

На тръгване едната млада жена каза:

— Някаква млада двойка мина по пътя към здрачаване. Посъветвахме ги да прекарат нощта в нашата колиба, но те нямаха търпение да стигна до форта още тази вечер. Дали… дали…

— Срещнали са пиктите — сдържано отговори Балтус и жената изхълца от ужас.

Колибата се скри от погледите им, когато на известно разстояние зад тях се чу пронизителен рев.

— Вълк! — възкликна една от спътничките му.

Боядисан вълк с брадва в ръката — промърмори Балтус. — Вървете! Вдигнете другите заселници по пътя и ги вземете със себе си. Аз ще разузная назад.

Без да обели и дума, старата жена подкара хората си пред себе си. Те се изгубиха в мрака, а Балтус видя бледите лица на децата, обърнати към него. Спомни си за своите роднини в Тауран и за миг го обхвана шеметна носталгия. С тази минутна слабост той изпъшка и легна на пътя; мускулестата му ръка напипа здравия врат на Изкормвача и той усети влажния език на кучето върху лицето си.

Вдигна глава и се усмихна с болезнено усилие.

— Хайде, момче — промърмори той и стана. — Имаме работа.

Изведнъж сред дърветата се издигна червен пламък. Пиктите бяха подпалили последната колиба. Той се намръщи. Как ли се е разпенил Зогар Саг, щом е разбрал, че воините му са освободили разрушителната си природа. Огънят щеше да предупреди хората по пътя.

Щяха да са будни и бдителни при пристигането на бегълците. Но лицето му помръкна. Жените се движеха бавно, пеш и върху претоварени коне. Бързоногите пикти щяха да ги догонят за не повече от миля, освен ако… Той зае позиция зад купчина паднали дървета до пътя. Просеката на запад от него се осветяваше от запалената колиба и когато се появиха пиктите, той ги видя пръв: черни, потайни фигури, очертани срещу далечния блясък.