Читать «Комендантът на крепостта и нотариусът» онлайн

Уошингтън Ървинг

Комендантът на крепостта и нотариусът

Някога, доста отдавна, комендант на Алхамбра бил един неустрашим стар воин, който бил загубил едната си ръка на бойното поле и затова навсякъде бил известен като el Gobernador Manco или Едноръкия комендант. Самият той се гордеел, че е стар войник, засуквал мустаците си нагоре чак до очите, имал чифт военни ботуши и сабя с големината на лопата, а носната си кърпичка слагал в решетъчния й ефес.

Освен това бил изключително горд и педантичен и твърдо държал на всичките си права и титли. По време на неговото управление неприкосновеността на Алхамбра като кралско владение и резиденция най-строго се спазвала. Никой не можел да влезе в крепостта с огнестрелно оръжие или дори със сабя или тояга, ако не притежавал някакъв чин, а всеки конник бил длъжен още от вратата да продължи пеша, като води коня’ си за юздата. И тъй като хълмът на Алхамбра се издига почти в средата на град Гранада, явявайки се, така да се каже, негов естествен израстък, сигурно всеки управител на областта е изпитвал известна досада, че трябва да се съобразява с тази „държава в държавата“, с това малко независимо укрепление в центъра на неговите владения. В нашия случай това изглеждало още по-оскърбително, от една страна, поради раздразнителността и завистта на коменданта, който вземал на мушка и най-дребния въпрос, свързан с властта и правораздаването, и от друга, поради разпуснатия и необуздан нрав на онези, които постепенно се били приютили в крепостта като в убежище и оттам системно тормозели и пакостели на честните градски жители.

Така че между управителя и коменданта горяла постоянна вражда, по-злостна от страна на последния, тъй като по-малкият от двама съседни владетели винаги държи повече за своето достойнство. Величественият дворец на управителя се издигал на Plaza Nueva точно в подножието на хълма на Алхамбра и пред него вечно марширували стражи или се суетели слуги и градски чиновници. Един издаден напред бастион на крепостта гледал право към двореца и на този бастион старият комендант често крачел напред-назад, здраво стиснал сабята си, и зорко следял своя съперник, както ястребът наблюдава плячката си от гнездото, свито в някое сухо дърво.

Винаги, когато комендантът слизал в града, това ставало с голямо перчене. Или яздел на кон, заобиколен от своите стражи, или се качвал във величествена карета — древно и тромаво испанско съоръжение, покрито с дърворезба и позлатена кожа и теглено от осем мулета, с подтичващи отстрани кочияши, придружители и лакеи. В тези случаи той се ласкаел от мисълта, че всеки, който го види, изпитва възхищение и страхопочитание като към кралски наместник, въпреки че градските шегаджии, особено онези, които се мотаели около двореца на управителя, били склонни да се подиграват на дребнавото му перчене и предвид, несдържания характер на поданиците му го поздравявали с прозвището „Кралят на просяците“. Един от най-плодоносните източници за спорове между тези двама неустрашими съперници била претенцията на коменданта за правото всички стоки, предназначени за него или гарнизона му, да преминават през града, без да бъдат обмитявани. Постепенно благодарение на това право контрабандата започнала да процъфтява. Цяло гнездо от contrabandistas се укривали из бордеите на крепостта и в безбройните пещери на околността и въртели оживена търговия с мълчаливото съгласие на войниците от гарнизона.