Читать «Колекционерът на татуировки» онлайн - страница 220

Райм също имаше роля в разследването, макар че — колкото и странно да изглежда — не във връзка с анализирането на улики. Той бе създал собствен хитър план.

Може би нищо нямаше да излезе, но не биваше да пропуска възможността.

Загледан през прозореца към небето — отново покрито с облаци, бели и сиви — той се чудеше: „Къде си? И какво замисляш? Защо си влязъл в «Метрополитен»? И за каква част от плана съм ти необходим?“.

Том се показа на вратата.

— Говорих с Рейчъл. Да тръгнем след час?

— Добре.

Канеха се да отидат в болницата. Лон Селито бе дошъл в съзнание. Дори в това тежко състояние детективът оставаше верен на себе си. Рейчъл бе казала, че първата му реакция, когато отворил очи, била да погледне корема си и да измърмори:

— Мамка му, сигурно съм свалил петнайсет кила.

И веднага след това попитал за случая „Извършител 5-11“.

Въпросите около пълното му възстановяване обаче оставаха. Щеше да продължи, както досега, да приема хелатни препарати — които се свързват с токсините и ги дезактивират. Лечението е по-лесно при пациенти, които са били хронично изложени на арсен, например работници в промишлеността (или жертви, които са били търпеливо тровени от спътника си в живота), но е проблемно при остри отравяния, както при Селито. Присъдата за трайното подобрение на детектива още не беше произнесена. Все още имаше риск от увреждания на нервите, черния дроб и бъбреците.

Може би дори от трайно парализиране.

Времето щеше да покаже.

Амелия Сакс влезе в стаята.

— Лон?

— Тръгваме от тук след час.

— Дали да не вземем цветя?

Райм измърмори:

— Вече поръчвах цветя тази седмица. Няма да го направя втори път.

Точно в този момент телефонът в лабораторията иззвъня. Сакс, която бе на мястото, откъдето виждаше името на обаждащия се на един монитор, каза бързо:

— Райм, май е клъвнал.

Той се приближи с количката.

— Аха.

Натисна копчето за приемане на обаждането.

— Да?

— Господин Райм, обажда се Джейсън? Джейсън Хедърли? — Гласът, с излишна въпросителна интонация, звучеше смутено. — Аз съм…

— Помня ви, господин Хедърли.

Как да не го помни? Бяха говорили надълго и нашироко миналата седмица.

— Ами, то… не знам как да обясня… но което казахте, че може да се случи, се случи.

Райм и Сакс се спогледаха с усмивка.

— Той изчезна. Звучи невероятно, но изчезна. Когато тръгвах снощи, алармата беше включена. Тази сутрин — също. Нищо не беше поместено. Нищо не беше променено. Нищичко. Но него го няма.

— Виж ти.

Предметът, който развълнуваният бижутер имаше предвид, беше един часовник. Изработеният изцяло от кости шедьовър на Михаил Семьонович Бронников.

Противно на това, което бе казал на Часовникаря, Райм не беше повярвал, че между него и Колекционера на кости няма връзка. Беше му казал така само за да му постави примамка.

А каква по-добра примамка за човек, чиято сила — и слабост — са времето и неговото измерване, от някой рядък часовник?