Читать «Книга за духовете» онлайн - страница 3

— Защо не пренесете тук нещата от колата? — предложи майка им.

— Тук? Тук вътре? Сред всичко това? — попита Джерард.

— Да, тук вътре, сред всичко това — кимна тя и тръшна куфара си върху масата, без да обръща внимание на облака прах, който бухна от плота и увисна във въздуха. — Ако леля ви Лусинда не ни беше позволила да живеем тук, не знам къде щяхме да отидем. Трябва да сме благодарни за това, което имаме.

Никой не каза нито дума. Колкото и да се мъчеше, Джерард не можеше да изпита дори бледо подобие на благодарност. Откакто баща им ги напусна, всичко вървеше наопаки. В училище забърка големи каши и сега над лявата му вежда бавно се разнасяше цицина, която все още му напомняше какви ги беше оплескал. С една дума, лоша работа.

Но тази къща… Тази къща беше най-лошото от всичко, което се случи напоследък.

— Джерард, може ли за момент! — повика го майка му, тъкмо когато той се обърна, за да последва Саймън към колата.

— Какво има? — попита той.

Майка му изчака Саймън и Мелъри да излязат и едва тогава заговори.

— Джерард, за всички нас това е шанс да започнем отначало. Ясно ли е?

Джерард кимна неохотно. Знаеше какво не изрече майка му — че не го изхвърлиха от училище, само защото така или иначе се местеха. Според майка му това сигурно беше още една причина, поради която Джерард трябваше да е благодарен. Само че той не беше. Изобщо не беше.

* * *

Джерард слезе по стълбите. Мелъри беше смъкнала два куфара и ги беше натрупала върху един пътнически сандък.

— Чух, че не иска да яде и е отслабнала толкова много, че направо умира — подхвърли тя.

— Леля Лусинда ли? — погледна я Саймън. — Ами, едва ли умира. Просто е много стара. И изкукуригала.

Мелъри поклати глава.

— Чух мама да разговаря по телефона. Разправяше на чичо Терънс как леля Лусинда мисли, че малките хора й носят храна.

— Нищо чудно, нали затова е в лудница — намеси се Джерард. — Може да си мисли какво ли не, щом й хлопа дъската.

Мелъри продължи, сякаш не го бе чула.

— Казвала на лекарите, че храната, която малките хора й носят, е по-хубава от всичко, което самите лекари някога са вкусвали.

— Измисляш си. — Саймън пропълзя на задната седалка до един от куфарите и го отвори.

Мелъри сви рамене.

— Ако леля Лусинда умре, някой ще наследи къщата й и ние отново ще трябва да се местим — каза тя.

— Може би тогава ще се върнем в града — с плаха надежда предположи Джерард.

— Ами! Забрави. Нямаме никакви шансове — обади се Саймън и изведнъж извика, вторачен в един чорап. — О, не! Джефри и Лимоновата капка са изгризали дупка в чорапа и са се изнизали.

— Мама каза да не носиш мишки тук! — сложи ръце на кръста си Мелъри. — Каза ти, че тук може да си имаш нормални животни.

— Ако ги оставя да избягат, ще залепнат в капан от лепило или в някаква друга подобна ужасия! — Завайка се Саймън, обърна чорапа наопаки и пъхна пръста си в дупката. После внезапно се извърна към Мелъри. — А може ли сега аз пък да попитам нещо. Ти защо домъкна тук всичките си боклуци за фехтовка? А?

— Първо, не са боклуци! — озъби се Мелъри. — И второ, не са живи като твоите гадини.