Читать «Книга за духовете» онлайн - страница 18

Джерард наведе глава. Не можеше да накара майка си да му повярва. Той се облече мълчаливо, напълни с боклук три големи черни найлонови чувала и ги повлече към предната част на къщата.

Денят беше много хубав. Беше топло, по синьото небе нямаше нито едно облаче. Въздухът ухаеше на борови иглици и току-що окосена трева, но това въобще не можа да успокои Джерард.

Един от чувалите се закачи за някакъв клон. Джерард го дръпна и чувалът се разкъса. Образува се голяма дупка и боклукът се посипа по земята. Джерард изохка, стисна зъби, пусна чувалите и започна да събира разпиляния боклук.

Изведнъж осъзна, че държи в ръцете си джунджурийки от къщичката на съществото, което живееше в стената на къщата. Той огледа още веднъж старите парцали, кукленската глава, карфиците с перлени главички. На светлината на слънцето забеляза и други неща, на които преди това не бе обърнал внимание. Например едно мъничко счупено яйце на червеношийка, многобройни малки парченца от вестник с по една странна дума на всяко от тях. „Сияен“, пишеше на едно от парченцата, „Монолог“, прочете на друго парченце.

Джерард събра остатъците от гнездото и внимателно ги постави встрани от останалия боклук. Ами ако направи нова къща на богърта? Дали това ще има някакво значение за него? Дали ще го успокои? Ще го спре ли да прави дивотии?

Помисли си за плачещия Саймън и за бедните глупави попови лъжички, замразени в ледените кубчета. Не, не искаше да помага на богърта! Искаше да го хване, да го удря, да го блъска, да го накара да съжалява, че е излязъл от стената.

След като изнесе чувалите с боклука на предната ливада, Джерард отново се върна при купчинката с вещите на богърта. Взе ги и тръгна към къщата, без да знае дали ще ги изгори, дали ще ги върне на мястото им, въобще, без да знае какво изобщо ще прави с тях.

Майка му седеше на входната врата и го чакаше.

— Какво е това? — попита тя.

— Нищо — отвърна Джерард.

Не беше за вярване, но този път тя не продължи разпита, поне не го пита нищо повече за боклуците в ръцете му.

— Джерард — въздъхна тя, — знам, че си разстроен от това, че баща ти ни напусна. Всички сме разстроени.

Джерард се почувства неловко и заби поглед във върховете на обувките си. Домъчня му. Това, че беше разстроен от раздялата с баща си, не означаваше нито че е омърлял и затрупал с боклуци къщата, нито че е насинил брат си с юмруци, нито пък че е завързал косата на сестра си за таблата на леглото.

— Е, и какво от това? — попита той, защото предположи, че майка му го чака да каже нещо.

— Какво от това ли? — повтори тя. — Това, че не трябва да позволяваш на гнева да те ръководи. Сестра ти се справя с тези проблеми, като се занимава с фехтовка, брат ти има своите животни, но ти…

— Аз не съм направил всичко това! — прекъсна я Джерард. — Защо не ми вярваш? Заради скандала в училище ли? Заради онзи бой ли?

— Признавам, че съм шокирана от това, че счупи носа на онова момче — отвърна майка му. — Точно за това говоря. Саймън не се бие, но и ти не налиташе на бой, преди баща ти да ни напусне.