Читать «Ключовете на царството» онлайн - страница 227

Слийт се стресна и се събуди в мрака на своята стая. Какъв ужасен, отвратителен сън! Той потрепери. Заболя го глава. Знаеше много добре, че не бива да вярва на такива кошмари и да ги счита за нещо повече от отвратителни изопачавания на негови собствени мисли, толкова различни от добрите, автентични библейски сънища, като оня на фараоновата съпруга например. Изхвърли рязко съня от мислите си като нещо скверно. Но думите на ангела го замъчиха, докато седеше до прозореца: „Пълен е предразсъдъци, педантичен, прекалено амбициозен, най-лошото от всичко, досаден!“.

Очевидно той имаше грешка за Андрей, защото детето изскочи от бараката не с хвърчило в ръка, а с една голяма кошница и почна да бере круши и сливи с помощта на Дъгал. Когато си свърши работата, момчето тръгна към къщата с кошницата в ръка.

Слийт беше обзет от необяснимо желание да се махне. Той се сети, че подаръкът беше предназначен за него. Но тази мисъл му беше противна. Почукването на вратата го накара да събере разпръснатите си мисли.

— Влез.

Андрей влезе в стаята и сложи плодовете върху шкафа. После заговори с усещането на човек, който знае, че го подозират, и изрече поръчението, повтаряно наум през целия път дотук.

— Отец Чисхолм ви моли да приемете тези плодове — сливите са много сладки, а пък крушите са последните на дървото.

Монсеньор Слийт изгледа момчето остро и се замисли дали няма някаква задкулисна мисъл в последното, толкова простичко изречение.

— Къде е отец Чисхолм?

— Долу. Чака ви.

— Ами колата ми?

— Дъгал я докара пред пътната врата.

Настъпи известно мълчание. Андрей понечи колебливо да си отиде.

— Чакай! — сопна му се Слийт. — Не смяташ ли, че ще бъде по-удобно… и изобщо по-учтиво… да занесеш плодовете долу в колата ми?

Андрей се изчерви от смущение и се обърна да изпълни поръчката, но когато вдигна кошницата от шкафа, една от сливите падна и се търколи под леглото. Момчето се изчерви като рак, наведе се и несръчно я взе от пода, но гладката й кожа беше пукната, а една капка сок се размаза по пръстите му.

Слийт го следеше със студена усмивка.

— Тази не струва вече… нали?

Никакъв отговор.

— Аз казах, че не струва вече, нали?

— Не струва, господине.

Странната кисела усмивка на Слийт се разшири.

— Ти си много упорито дете. Цяла седмица те наблюдавам. Упорито и невъзпитано. Защо не ме гледаш в очите?

Момчето направи много голямо усилие и откъсна очите си от пода. Разтрепери се като плашливо конче, когато срещна погледа на Слийт.