Читать «Китовият зъб» онлайн - страница 6

Той така се бе вкопчил във врата на туземеца, че останалите не смееха да стоварят боздуганите си. И продължаваше да се вкопчва и да се припира за живота си с тези, които искаха смъртта му.

— Аз съм Джон Стархърст — продължи той спокойно. — Работя по тия места от три години, и то не за печалба. Дошъл съм сред вас за добро. Защо трябва да ме убивате? Никой няма да спечели от това.

Були погледна крадешком китовия зъб. Добре му бяха платили.

Тълпа голи диваци заобиколи мисионера и всички се боричкаха да го докопат. Разнесе се песента на смъртта, или песента на жаравата, и никой вече не можеше да чуе неговите обяснения. Но той така ловко се увиваше и гърчеше около палача си, че не можеха да му нанесат смъртоносния удар. Ерирола се усмихваше, а Були се разядоса.

— Махайте се от очите ми! — извика той. — Какво ще кажат хората от крайбрежието, като научат за това — дузина планинци срещу един мисионер без оръжие, слаб като жена, а надвива всичките!

— Почакай, о, Були — извика Джон Стархърст в разгара на боричкането, — и аз ще надвия дори тебе. Защото моите оръжия са Истината и Правдата, а на тях нищо не може да устои.

— Тогава пристъпи към мен — отвърна Були, — защото моето единствено оръжие е един нищо и никакъв боздуган и както каза ти, той няма да може да ти устои.

Групата около Джон Стархърст се разпръсна и той остана сам, лице срещу лице с Були, който се бе подпрял на огромен чепат боздуган.

— Ела при мен, мисионере, и ми надвий — предизвика го Були.

— Ще дойда, ей тъй с голи ръце, и ще те надвия — каза Джон Стархърст, избърса и нагласи очилата си и тръгна към него.

Були вдигна боздугана си и зачака.

— Преди всичко нищо няма да спечелиш от моята смърт — започна пак той с доводите си.

— Боздуганът ми ще ти отговори вместо мен — отвърна Були.

— На всеки довод на мисионера той отговаряше по същия начин, като същевременно го дебнеше, за да не му даде възможност да се шмугне ловко под вдигнатия боздуган. И тогава Джон Стархърст за първи път разбра, че му предстои да умре. Той не се опита да се изплъзне. Стоеше гологлав на слънцето и се молеше гласно — загадъчната фигура на неизменния бял човек, който с библия, куршум или бутилка ром преследваше изненадания дивак във всяка негова крепост. Така стоеше Джон Стархърст в скалистата крепост на Були от Гатока.

— Прости им, защото те не знаят какво вършат — молеше се той. — О, всевишни! Имай милост към Фиджи. Смили се над Фиджи. О, всемогъщи, чуй ни заради него, твоя син, когото ти ни изпрати и чрез когото всички хора могат да станат твои чада. От теб излязохме ние и знаем, че можем да се върнем при теб. Мрак цари в тази страна, о, боже, мрак цари. Но ти си всемогъщ и ще я спасиш. Протегни десницата си, о, боже, и спаси Фиджи, спаси нещастните канибали.

Були ставаше все по-нетърпелив.

— Ей сега ще ти отговоря — избъбра той и стовари боздугана си с две ръце.

Нарау, който се бе скрил между жените, чу звука от удара и потрепера. Разнесе се песента на смъртта и той беше сигурен, че мъкнат тялото на любимия му мисионер към огнището, защото чуваше думите: