Читать «Кинжалът на Медичите» онлайн - страница 6

Докато се измъквах, чух Ронда да му се подмилква:

— Каскадьори… вари ги, печи ги, все са си същите.

Отбих край пътя на първото усамотено място, свлякох се на колене и повърнах върху някакви диви цветя. Ронда улучи почти в десетката. Няма да се сгромолясам някой ден. Вече съм на дъното на пропастта.

* * *

Топлото западно слънце бе виснало над блестящото море, а аз се движех по късата алея за коли към едноетажната си къща в Малибу. Оставих мотора да поработи на празни обороти за миг преди да го изключа — не ми се искаше да чувам самотното пукане на изстиващия ауспух или как единствено чуруликането на чинка нарушава тишината, пееща за себе си, и да си въобразя, че няма значение, че отново съм сам.

Неохотно влязох в къщата, набързо се съблякох и навлякох къси панталони, тениска на дупки и кецовете, които имах още от колежа. Трябваше да изляза да потичам. Не исках. Налагаше се… да помириша… собствената си пот.

Понякога, когато тичам, забравям къде съм, дори кой съм, превръщам се в дивак от джунглата с препаска и босоног — вертикална струна от кръв и мускули, препускам през високите треви и влажни дървета, сред крясъците на маймуните, а една пантера се прокрадва, доловила миризмата ми, и се облизва.

Мисълта ми е ясна, забелязвам черния хищник, преди да скочи и му се изплъзвам или в по-лошия случай срещам погледа му и се изсмивам, преди да впие зъби във врата ми. Изкарвам си хляба, като се надпреварвам със смъртта, а тя вече е моя стара познайница. Видях лицето й в мига, когато покривът разби на парченца живота ми, в секундата, когато се пуснах от перваза на прозореца. Последния път, когато умирах, не ми беше до смях, затова сега е важно да се изсмея.

Пробягах седемкилометровата си обиколка из хълмовете на Малибу, направих разтягане по алеята за коли, докато престана да се потя, после се прибрах, за да взема душ. Приготвих си миди с джинджифил и пресен лук, отворих бутилка вино, налях си една чаша и тръгнах към всекидневната с обяда си.

Тихо се лееше „Пасторална симфония“ на Бетовен. Очите ми обходиха стаята, плъзнаха се по книгите за изкуство, наредени по рафтовете, и се спряха върху протритите места в наскоро постлания килим, оставени от тежкия ми старовремски фотьойл. Опитах се да не гледам празното пространство, но волята ме бе напуснала, откакто преди три седмици Емили си отиде, отнасяйки и стола със себе си. Не бях я молил да си тръгне, но и двамата знаехме, че връзката ни е обречена на провал. Върнах се от снимки и я заварих да си прибира багажа, взимайки половината от вещите, които бяхме купили заедно. Следите от Емили не бяха първите. В този момент се зарекох, че ще бъдат последните.

Тя ме увери, че не се сърди на мен, яд я е на себе си — бе терапевт и открай време вярваше, че ще свие гнездо в трънките. Не я спрях, като започна да опява за многобройните ми грехове, при все че не бе за първи път: как поемам рискове на границата на самоунищожението, страдам от неизлекуван синдром на болка и загуба, страх от взаимност, неспособност за обвързване. Вече при вратата ми подаде ключовете от опосканата къща, посъветва ме да се вгледам в сънищата си и като капак завърши с теорията си, която наричаше „обсебеност от Джиневра де Бенчи“.