Читать «Кехлибареният далекоглед» онлайн - страница 252

Пред тях Уил беше спрял и отваряше прозорец. Двамата с Лира изчакаха жените да се приближат, за да може отново да го затвори.

— Знаете ли къде сме? — попита момчето.

Мери се огледа. Пред тях се простираше тиха улица с големи викториански къщи и градини с цветни храсти, засенчена от стари дървета.

— Някъде в северната част на Оксфорд — каза тя. — Близо до апартамента ми, макар че не знам коя точно е улицата.

— Искам да отида в Ботаническата градина — заяви Лира.

— Добре. Мисля, че за петнайсетина минути ще сме там. Да вървим…

Мери опита още веднъж да види демона си и този път това й се удаде по-лесно. Беше кацнал на един клон над тротоара. Тя протегна ръка, любопитна какво ще се случи, и той без колебание кацна върху нея. Мери усети тежестта му, лекото убождане на ноктите му и нежно го побутна към рамото си. Демонът се настани върху него, сякаш цял живот беше стоял там.

Всъщност, беше точно така.

По Хай стрийт движението беше слабо и когато се спуснаха по стъпалата срещу колежа „Магдалена“ към Ботаническата градина, наоколо не се виждаше жива душа. Мери и Серафина седнаха на една от каменните пейки недалеч от кованата порта, а Лира и Уил прескочиха желязната ограда и се вмъкнаха в градината. Демоните им се промъкнаха през решетките и изприпкаха пред тях.

— Насам — каза Лира и го дръпна за ръката.

Поведе го край малко езерце с фонтан, над което беше надвиснало огромно клонесто дърво, после сви наляво между цветните лехи и го изведе до грамаден разклонен бор. Пред тях се издигаше дебела каменна стена. Те преминаха през малката портичка и се озоваха във втори двор, където дърветата бяха по-млади, а растенията не бяха подредени в строги лехи. Лира го отведе в дъното на градината, отвъд тясното дървено мостче, и двамата се настаниха на една пейка под клоните на кичесто дърво.

— Да! — прошепна тя. — Така се надявах, и ето че се оказа съвсем същото… Уил, в моя Оксфорд често идвах на това място, когато исках да бъда сама с Пан. Помислих си, че ако дойдем тук по едно и също време — може би веднъж в годината — само за час… Тогава ще можем да си представяме, че пак сме заедно… И наистина ще бъдем заедно, ако ти седнеш тук и аз седна на същото място в моя свят…

— Да — промълви той. — Докато съм жив, ще се връщам тук. Където и да съм, пак ще се връщам…

— В първия ден на лятото, точно на обяд. До края на живота си…

Тя не можа да продължи. Уил усети, че очите му се замъгляват, но остави горещите сълзи да се стичат по лицето му и я притисна още по-силно до гърдите си.

— И ако някога… един ден… — с разтреперан глас зашепна Лира, — ако ти срещнеш друга и аз срещна друг, ако се оженим, трябва да бъдем добри с тях. Не бива постоянно да правим сравнение и да съжаляваме, че не сме се оженили двамата… Просто ще идваме тук веднъж в годината, само за час, за да бъдем заедно за малко…

Двамата останаха прегърнати дълго. Минутите минаваха. Някъде откъм реката долетя зовът на нощна птица. По моста „Магдалена“ нарядко преминаваха закъснели автомобили.