Читать «Кехлибареният далекоглед» онлайн - страница 250

— Каква загадка… — промълви Отец Корам. — Радвам се, че доживях да го видя с очите си. Каквото и да казваме, мракът на смъртта е нещо, от което всички се боим. Но щом има изход за онази част от нас, която трябва да слезе там, ще умра с леко сърце.

— Прав си, Корам — кимна Джон Фаа. — Виждал съм много хора да умират. Аз самият съм пратил не един в мрака, макар че винаги съм го правил в битка. Да знаеш, че след тъмнината отново ще излезеш в света на живите, за да полетиш свободен като птица — това е най-голямото обещание, на което може да се надява човек.

— Трябва да поговорим за това с Лира — каза Отец Корам. — Да разберем как се е стигнало дотук и какво означава.

За Мери беше много трудно да се сбогува с Атал и останалите мулефи. Преди да се качи на кораба, тя получи от тях подарък лакирано шишенце с масло от гигантските дървета и което беше по-важното, малка торбичка със семена.

— Може да не се хванат в твоя свят — каза й Атал, — но поне ще имаш маслото. Не ни забравяй, Мери.

— Никога — възкликна трогната Мери. — Никога няма да ви забравя. Дори да живея дълго като вещиците и да забравя всичко друго, пак ще помня и теб, и добротата на вашите хора, Атал.

На сутринта поеха на път. Духаше лек ветрец и морето беше спокойно. От време на време в далечината се мяркаха белоснежни крила, наподобяващи платна, но птиците гледаха да стоят на прилично разстояние. Уил и Лира прекарваха всяка минута заедно, но въпреки това двете седмици изминаха за тях като миг.

Ксафания беше казала на Серафина Пекала, че когато затворят всички прозорци, равновесието между световете ще бъде възстановено и всичко ще си дойде по местата. Оксфорд на Лира и Оксфорд на Уил щяха да се насложат един върху друг като образи върху прозрачна лента, без някога да се докоснат истински. От този миг обаче ги деляха много дни път.

Когато пристигнаха в Читагазе, вечерта наближаваше и последните лъчи на слънцето осветяваха зелените хълмове, керемидените покриви, красивата и занемарена крайбрежна улица, малкото кафене на Лира и Уил. Те дълго се вглеждаха през далекогледа на капитана, но не забелязаха никакви признаци на живот. Въпреки това Джон Фаа нареди на брега с тях да слязат няколко въоръжени мъже — за всеки случай.

Всички вечеряха за последен път заедно, докато над града се спускаше топлата лятна нощ. Уил се сбогува с капитана и офицерите му, с Джон Фаа и Отец Корам. Личеше си, че мислите му са далеч от тях, затова пък те го виждаха ясно — толкова млад, толкова силен и дълбоко нещастен.

Най-сетне те поеха през пустия град — Уил и Лира, придружени от демоните си, Мери и Серафина Пекала. А градът наистина беше пуст — единствените стъпки, които огласяха улиците, бяха техните. Лира и Уил вървяха напред, хванати за ръце, към мястото, където трябваше да се разделят, а двете жени ги следваха, улисани в разговор.

— Лира иска да дойде за малко в моя Оксфорд — каза Мери. — Не знам какво си е наумила, но обеща веднага да се върне.

— А ти какво ще правиш, Мери?

— Аз ли? Ще тръгна с Уил, разбира се. Тази вечер ще отидем в моя апартамент — моя дом, — а утре ще потърсим майка му и ще видим какво може да се направи, за да й се помогне. В моя свят има толкова много правила и норми, Серафина! Трябва да се убеждават властите, че всичко е наред, да се отговаря на хиляди въпроси… Аз ще му помогна да се оправи със закона, със социалните служби, с жилището, за да може спокойно да се грижи за майка си. Той е силно момче… Но ще му помогна. Освен това и аз се нуждая от него. Вече нямам работа, сметката ми в банката е почти празна, няма да се изненадам и ако полицията ме търси… Уил е единственият човек в моя свят, с когото мога да говоря за всичко това.