Читать «Кехлибареният далекоглед» онлайн - страница 243

Тя го гледаше, прехапала устни, и мълчеше. Той спря да крачи нервно и се обърна към нея.

— Помниш ли, че баща ми каза още нещо? Каза, че трябва да построим небесната република там, където сме. Че за всеки от нас не може да има друго място. Сега разбирам, че искаше да каже точно това. О, толкова е жестоко! Тогава мислех, че има предвид лорд Азриел и неговия нов свят, но той говореше за нас с теб. Ще трябва да живеем в собствените си светове…

— Ще попитам алетиометъра — извика обнадеждена Лира. — Той ще ни каже. Не знам как не се сетих за това по-рано!

Тя седна на земята, изтри мокрото си лице с опакото на ръката и бръкна в раницата. Никога не се разделяше с нея — когато години по-късно Уил си спомняше за Лира, винаги си я представяше с малката чанта на рамо. Момичето прибра косата си зад ушите с онова бързо движение, което той толкова обичаше, и разгърна черното кадифе.

— Виждаш ли го? — попита Уил. Луната светеше ярко, но символите бяха прекалено дребни.

— Знам ги всичките наизуст — отвърна тя. — Сега тихо…

Лира кръстоса крака и придърпа полата отгоре. Уил се отпусна на лакът и я загледа. Ярката лунна светлина окръжаваше лицето й с ореол, който сякаш се излъчваше от самата нея. Очите й блестяха, а изражението й беше толкова сериозно и съсредоточено, че Уил отново би се влюбил в нея, ако любовта вече не владееше всяка частица от съществото му.

Лира пое дълбоко дъх и завъртя стрелките, но само след няколко секунди спря и обърна уреда.

— Мястото не е подходящо — заяви и опита отново.

Уил познаваше добре лицето й, беше го виждал гневно и щастливо, сияещо от надежда и помръкнало от мъка, и веднага разбра, че нещо не е наред. Тя прехапа устни, примигна, а погледът й бавно се местеше от един символ на друг, почти безцелно, вместо с познатата стремителност.

— Не знам — поклати глава момичето. — Не мога да разбера какво става… Познавам го толкова добре, а не мога да го разтълкувам…

Пое дълбоко дъх и още веднъж обърна уреда, който изглеждаше нелеп и тромав в ръцете й. Завъртя едната стрелка, после другата, накрая целия алетиометър, и безпомощно вдигна поглед към Уил.

— О, Уил, не мога! Вече не го умея!

— Стига, не се вайкай! Ти го имаш, цялото това знание. Само се успокой и го открий. Не насилвай нещата, просто се отпусни и се потопи…

Тя преглътна и кимна. Няколко пъти си пое дълбоко дъх, но се виждаше, че е напрегната, и той сложи ръце на раменете й. Усети треперенето й и я прегърна силно. Лира се изтръгна от ръцете му и опита отново, но всички онези невидими нишки, които проследяваше с такава лекота й увереност, сега й се изплъзваха. Вече не разбираше значението на символите.