Читать «Кехлибареният далекоглед» онлайн - страница 241

— Но тогава откъде изтича останалото? — попита Лира.

Двата демона погледнаха Уил, после ножа.

— Всеки път, когато отваряме прозорец — каза Кирджава и Уил трепна: „Аз и тя сме едно!“, — всеки път, когато някой отваря прозорец между световете, ножът пробива дупка към бездната. Същата като онази долу. Ние не го знаехме, никой не го знае, защото острието е прекалено тънко, за да бъде видяно. Но пролуката е достатъчно голяма, за да изтече Прахът. Ако прозорецът се затвори веднага, изтичането ще е незабележимо, но такива прозорци има хиляди, при това незатворени. И през цялото това време Прахът е изтичал от световете в нищото.

Уил и Лира започваха да проумяват. Отначало се опитваха да отхвърлят тази мисъл, да отрекат очевидното, но то беше като сивата утринна светлина, която кара звездите да бледнеят и да помръкват.

— Всяка пролука! — прошепна Лира.

— И всички те трябва да бъдат затворени? — попита Уил.

— Всички! — отвърна Панталеймон едва чуто.

— О, не! — възкликна Лира. — Не, не може да е вярно!

— И ние ще трябва да се откажем от нашия свят и да отидем в света на Лира — заяви Кирджава — или те с Пан да дойдат да живеят в нашия. Нямаме друг избор.

Този път истината блесна като ярка дневна светлина, която ги заслепи.

Лира извика високо.

Демоните бяха изумени и Уил разбираше защо — те още не знаеха онова, което двамата с Лира бяха научили.

Лира трепереше от гняв и мъка, а по лицето й се стичаха сълзи. Уил я сграбчи за раменете и усети тялото й изпънато като струна.

— Лира, чуй ме! Помниш ли какво каза баща ми?

— Каза… — изхълца тя и извърна глава. — Ти знаеш какво каза! И ти го чу!

Уил имаше чувството, че мъката й го убива. Тя се мяташе в ръцете му и ридаеше, вкопчваше се в раменете му, забиваше нокти в гърба му и криеше лице на гърдите му.

— Не, не, не! — беше единственото, което успяваше да изрече.

— Слушай — повтори той. — Лира, хайде да си спомним какво точно каза баща ми. Може би ще открием някакъв начин!

Той нежно я отблъсна и я сложи да седне. Пантелеймон тутакси скочи в скута й, а Кирджава предпазливо се приближи към Уил. Двамата още не бяха се докоснали и сега момчето протегна ръка към нея. Тя потърка котешката си муцунка в дланта му и внимателно се настани на коленете му.

— Каза… — Лира преглътна мъчително. — Каза, че хората могат да живеят известно време в друг свят, без да им се отрази. Могат! Ние самите сме доказателство за това. Стигнахме дори до света на мъртвите, а още сме здрави.

— Известно време — да, но не много — възрази Уил. — Баща ми беше живял в чужд свят десет години и умираше, когато го намерих. Десет години, това е.

— А лорд Бореал? Сър Чарлз? Беше си съвсем здрав!

— Да, но нали си спомняш, че той можеше да се връща в своя свят по всяко време и да възстановява здравето си. Нали и ти за пръв път си го видяла там! Сигурно е открил някой таен прозорец, за който никой не е знаел.

— Можем и ние да правим същото!

— Можем, само че…

— Всички прозорци трябва да бъдат затворени — обади се Панталеймон. — До един.

— А ти откъде знаеш? — сопна се Лира.