Читать «Като в приказката на Андерсен» онлайн - страница 4

Знаеше, че може и да не се върне обратно, че всичко онова, до което се добра така мъчително и бавно, едва ли вече ще му послужи, отиваше сам, за да загине сам на една мъртва планета, но това не го плашеше — неговите сигнали щяха да стигнат до Земята. „На планетата на Оранжевия диск — нищо.“ Нищо от този разнолик, дълбок, вечен живот на смъртни. На смъртни ли?

Планетата на Оранжевия диск сияеше на екрана в кабината му близка и своя. Той пусна няколко сонди. Приближи смело, обиколи я веднъж-два пъти, не видя нищо подозрително, напротив, тя му хареса. Приготви се за приземяване. Уредите му се подчиняваха безотказно. В него пламна човешкото любопитство, той можеше, да го заплати и с живота си. Както хиляди преди него. Но убеден вече в безсмъртието на човека, Иван изпрати към Земята няколко съобщения. Прилича на нашата планета. Атмосфера — като нашата. Кацам.

Усети лек трус. Поседя вдървен и неподвижен в креслото, после започна бавно да се освобождава от коланите. Краката му бяха изтръпнали, разходи се напред-назад в кабината, като не откъсваше очи от пищната зеленина в рамките на илюминаторите. Грееше слънце, оранжево и топло. Той провери внимателно облеклото си, нахлупи скафандъра, пристъпи към вратата. Преди да я отвори, намери Поемата на екстаза, натисна копчето и гръмнаха тържествено високоговорителите. Неразумно беше, но не можа да овладее порива си. Застанал цял в отвора на вратата, той вдигна очи към оранжевото слънце и зажумя. Когато ги отвори и наведе към хоризонта, на отсрещните скали, многобагрени и пулсиращи, го ослепиха фрески. Стъпи в тревата, тя беше гъста, зелена, съвсем като земната, а от скалите го гледаха прекрасни лица на жени и мъже, съвсем като земните, нарисувани от ръката на майстор. Иван изтича към тях, смъкна скафандъра, задушаваше се от вълнение. Искаше да ги докосне, да повярва, че съществуват, че не са мираж на изостреното му изгладняло въображение. Фрески бяха и представляваха обредна сцена, която той добре познаваше. В непознати дълги дрехи жените носеха хляб в протегнатите си ръце, а мъжете пристъпваха усмихнати. „Колко е хубаво! — въздъхна той. — Навярно зад тези скали започва градът и в него живеят те, а зад града е морето и в него се къпят те, тези прекрасни мъже и жени, и съвсем скоро, съвсем скоро аз ще ги видя, тези прекрасни мъже и жени, които посрещат гостите си с хляб. А може би и със сол? По-скоро!…“