Читать «Като в приказката на Андерсен» онлайн - страница 2

— Къде ще ходи — каза някъде съвсем наблизо майка му, — ще огладнее и сам ще се смъкне…

Смъкна се на третия ден, побледнял и отслабнал, но непозната странна светлина грееше в очите му. Той тръгна с нея в дните, прилежно изготвяше уроците си, много четеше, рисуваше, пееше, скиташе по изложби, ходеше на кино и на театър и все сам, никой вече не се интересуваше от драми и картини, връстниците му бяха луди по глайдери и коли. И само понякога — и по момичета. А момичетата той не поглеждаше, за да не вижда как извръщат погледи. Търпеливо чакаше чудото. Растеше здрав и чакаше чудото, тренираше тялото си и чакаше чудото, учеше се на издръжливост, пропускаше край себе си думите, които можеха да го обидят, и слушаше музика — не от тази, по която щурееха всички, той обичаше Григ, нежния и мечтателен Григ, Бетховен, Мусоргски. И Вагнер, разбира се. Можеше с часове да слуша Валкюрите, а „Летящият холандец“ му откриваше нов, различен свят, в него имаше място и за Иван. Когато най-сетне навърши осемнадесет години, пристъпи отново с трепет към огледалото. Гледа се час, два, пет. После вдигна ръка, свита в юмрук, и по нея потече кръв. Строшените стъкла звъннаха като изгубената кристална пантофка на Пепеляшка. Чудеса ставаха само в приказките. Вълшебникът Андерсен се превърна на стар лъжец. От грозното пате не излезе лебед. Иван замина, без да се сбогува с никого.

В експерименталната база за далечни полети в Космоса го приеха добре. Издържа с отличие изпитите. Ловък, смел, умен, той се отдели рязко от останалите. Ако те издържаха по няколко часа в различните изпитвателни камери и центрофугата, той издържаше два пъти повече. Ако те тичаха по пет километра на ден, той тичаше по десет. Иван стискаше зъби и преодоляваше умората, никога не се оплакваше, изцеждаше и последната капка сила от тялото си, без да го жали, не се страхуваше от нищо и не дружеше с никого. Уважаваха го, но не го обичаха. Отмъщаваха му за явното превъзходство, като го наричаха зад гърба му „Плашилото“. В кратките дни, когато напускаха базата и колегите му хукваха да се любят с момичета, той обикаляше по стари и забутани дюкянчета, купуваше репродукции, които поглеждаше набързо, складираше ленти с трагедиите на Шекспир, стиховете на Пушкин и Уитман, слушаше откъси от романите на Достоевски и Сол Белоу. Имаше вкус към красивите неща и стаята му, до която се отиваше по висока стръмна стълба, ги съхраняваше само за него. И то за времето, когато ще може да им се наслаждава дълго. Защото в базата всеки час бе разпределен до секунда. Учене, тренировка, учене, тренировка, учене… И овладяването на една техника, която гълташе ненаситно цялото му денонощие.