Читать «Кандид (или оптимизмът» онлайн - страница 2

Един ден, когато се разхождаше в горичката до двореца, която наричаха „парк“, Кюнегонд видя между храстите как доктор Панглос дава урок по експериментална физика на слугинята на майка й, много хубаво и много кротко чернооко момиче. Тъй като имаше голяма склонност към точните науки, госпожица Кюнегонд със затаен дъх наблюдаваше неколкократните експерименти, на които беше свидетелка. Тя ясно видя достатъчните основания на доктора, последиците и причините. Крайно развълнувана, дълбоко замислена и изпълнена с желание да стане и тя учена, Кюнегонд се завърна обратно, като си казваше, че наистина би могла да бъде достатъчно основание на младия Кандид, който също така можеше да бъде нейно основание.

Завръщайки се в замъка, тя срещна Кандид и се изчерви. Кандид също се изчерви. Тя му каза „добър ден“ със задавен глас и Кандид й отговори, без да знае какво казва. На другия ден, след вечеря, когато всички ставаха от масата, Кюнегонд и Кандид се озоваха зад един параван. Кюнегонд нарочно изпусна кърпичката си и Кандид я вдигна, тя невинно улови ръката му и младежът невинно целуна ръката на младата госпожица с особена живост, чувствителност и грация. Устните им се срещнаха, очите им пламнаха, коленете им се разтрепераха и ръцете им започнаха да блуждаят. Господин барон Тундер-тен-тронк мина случайно край паравана и, виждайки причината и последицата, изгони Кандид от замъка със здрави ритници в задника. Кюнегонд припадна и щом се свести, получи една плесница от госпожа баронесата. И всички бяха потресени в най-хубавия и най-приятен от всички възможни замъци.

ГЛАВА II

КАКВО СТАНА С КАНДИД, КОГАТО ПОПАДНА СРЕД БЪЛГАРИТЕ

Изгонен от земния рай, Кандид вървя дълго, без да знае къде отива, плачеше, вдигаше очи към небето и често ги извръщаше към най-красивия от всички замъци, където се намираше най-красивата измежду младите баронеси. Без да вечеря, той си легна сред нивите между две бразди, а снегът валеше на едри парцали. На следния ден, цял премръзнал, Кандид се довлече до близкия град, който се нарича Валдбергхоф-трарбк-дикдорф, без пукната пара, ни жив, ни умрял от глад и умора. Той застана тъжно на вратата на една кръчма. Двама души, облечени в синьо, го забелязаха.

— Другарю — каза единият, — ето един добре сложен младеж, който има необходимия ръст.

Те се приближиха до Кандид и твърде учтиво поканиха на обед.

— Господа — отвърна им Кандид с очарователна скромност, — правите ми голяма чест, но нямам с какво да платя обяда си.

— О, господине — каза му един от сините чужденци, — хора с вашата външност и вашите достойнства никога не плащат нищо. Нали сте висок пет стъпки и пет пръста?

— Да, господа, точно това е моят ръст — каза той, като се поклони.

— О, господине, седнете на масата. Не само ще ви платим обяда, но никога няма да допуснем човек като вас да остане без пари. Хората са създадени, за да си помагат едни на други.