Читать «Кабардинска приказка (Кабардинска приказка)» онлайн - страница 2

— Получих една жълтица.

— Дай я тука!

Синът дал жълтицата. Бащата, без да я погледне, я захвърлил в реката. Синът пак нищо не казал.

Разбрал бащата, че не е излязла работата, както той искал. Подир някой ден завел сина си тоя път в едно далечно село, където никой не го познавал. Там главил момъка у един стопанин и му рекъл:

— Виждам, че ти не си богат човек. Затова няма да ти искам никаква плата за труда на моя син. Нека ти поработи една година без пари!

Оставил сина си и си отишъл.

Досетил се стопанинът, че бащата не току-тъй му води тоя момък. Още от първия ден го накарал яката да работи, не го оставял да се потрива. Стане стопанинът още не разденило се и вдига ратая; самият той се труди без почивка и подбутва момъка:

— Работи, работи! Не се помайвай!

Чак вечер момъкът можел да си отдъхне.

Така се влачели дълги дни. Тежък се сторил животът на несвикналия да работи момък: ръцете му се разранили, кръстът го заболял и той охкал, пъшкал, къпел се в гореща пот. Пък стопанинът като че ли нищо не забелязвал и само подвиквал:

— Работи, както и аз работя! Не изоставай подир мене! Труди се, та да ти се услажда хлябът!

Видял момъкът, че не може да се скрие от зоркото око на стопанина. Какво да прави горкият — ще играе, както му свирят! Плюл си на ръцете, заработил мъжки. Подир някое време така свикнал с труда, че вече не чакал стопанинът да го подтиква. Заякнал момъкът и работата му потръгнала. Преди стопанинът все го хокал и му подвиквал, пък сега понякога го хвалел.

Така изминала тая година. Ръцете на момъка се покрили със слинове, тялото му закоравяло. А пък от хубавите му дрехи помен не останал — само дупки и парцали.

Когато дошло време да си върви, стопанинът му рекъл:

— Баща ти не ми искаше пари за твоя труд. Ама ти добре работи и не бива да те пусна с празни ръце. Ето ти две жълтици, ти си ги спечели честно.

А сега върви си у дома със здраве!

Върнал се момъкът загорял, възмъжал. Погледнал го бащата, подсмихнал се под мустак:

— Е, млади синко, работи ли?

— Работих.

— Добре ли работи?

— Добре.

— А плати ли ти стопанинът за работата?

— Плати ми две жълтици.

— Дай ги тука!

Подал му синът двете жълтици. Бащата ги видял и понечил да ги хвърли в реката. Синът го уловил за ръката. Бащата го изгледал и попитал:

— Какво те е прихванало?

Синът възкликнал:

— Не хвърляй, тате, жълтиците в реката! С пот и мъка съм ги спечелил.

Усмихнал се бащата и рекъл:

— Виждам, сине, че това са жълтици с труд спечелени. Такива пари не се хвърлят във водата, не се пилеят току-тъй. Разбра ли сега и ти това?

— Разбрах.

Информация за текста

Сканиране и разпознаване: Анани Младенов

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2589]

Последна редакция: 2007-04-29 13:49:14