Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 21

Гласът й секна. Ръцете му меко легнаха върху раменете й:

— Това няма значение.

Тя вдигна глава, в погледа й се четеше безпомощност.

— Съжалявам, Лорен…

— Всичко е наред.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Би трябвало да ти кажа нещо…

— Не. И така ни беше добре…

— Вярно — прошепна тя, без да смее да го погледне в очите.

— Винаги съм знаел, че връзката ми с теб не може да трае вечно. И това я правеше особено привлекателна.

— Много ти благодаря.

— Знаеш какво имам предвид.

Тя кимна.

— Аз обаче възнамерявам да се върна. Стига да мога, разбира се.

Той нежно хвана дясната й ръка.

— Нека не говорим за това. Дай да си пием кафенцето и да се наслаждаваме на слънцето. Можем да се престорим, че заминаваш за малко и за уикенда отново ще бъдеш тук. Аз ще ти сготвя нещо вкусно, после ще се любим, изпили прекалено много вино… Същото ще правим и на следващия ден, следващата седмица… И още преди да се усетим, лятото ще свърши и ще отстъпи мястото си на есента.

3.

Стефани никога не си беше представяла, че гледката на Брентфорд може да пробуди някакви емоции в душата й. Но сега ги чувстваше съвсем ясно, изразени в нещо като стягане на гърдите. Притисна нос в дебелото стъкло на илюминатора, докато самолетът изскачаше от облаците. Терасирани улички, блокове с олющени фасади, бетонни правоъгълници на складове. За пръв път от четири години насам виждаше Лондон, но не беше почувствала липсата му. Това, което изпитваше, едва ли можеше да се нарече сбъркано чувство на носталгия. Беше по-скоро безпокойство.

Взе метрото за Лондон, на спирка Глостър Роуд смени линиите от Пикадили Лайн на Дистрикт, а когато стигна Ембанкмънт, отново се издигна на нивото на улицата. Времето беше топло и влажно, небето приличаше на мръсен сив парцал. Около количките за хотдог се тълпяха туристи, във въздуха се носеше тежката миризма на пържен лук. Оттатък Темза бавно се въртеше колелото на хилядолетието. Стефани преметна раницата през рамо и влезе в парка Виктория Ембанкмънт, от който след малко щеше да види Маджента Хаус — две свързани помежду си сгради, в които се помещаваха офисите на стотици фирми. Главният вход беше на ъгъла между Робърт стрийт и Аделфи Теръс, на стената до него бе прикрепена бронзовата табела, която тя винаги беше харесвала. Върху гладката и помътняла от атмосферните влияния повърхност все още се четеше надписът с изящно гравирани букви: „Л. Л. Херинг и Синове, ООД, Нумизматика от 1789 г.“. Вдигна поглед към старата охранителна камера над входа и протегна ръка към домофонната решетка, монтирана в непосредствена близост до табелата. Натисна бутона срещу табелка, на която пишеше „Аделфи Травъл“.

Гласът беше остър и напрегнат:

— Да?

— Имам среща с Александър.

— Кой Александър?

— Много смешно!

— Мисля, че сте сбъркали…

— Не знам какво да кажа. От последното ми посещение изминаха четири години.

— Съжалявам, госпожо, но…

— Я зарежете това „госпожо“!

— Ние нямаме човек с това име тук и…