Читать «Императрицата на слънцето» онлайн - страница 5

— Върви да се облечеш! — кресна отново капитан Анастейзия.

Сен мина дефилиращо покрай втората си майка с предизвикателно подмятане на глава. Макхинлит прехапваше устни и опитваше да не се разсмее с пълен глас. Докато Сен пристягаше алпинисткия си колан отправи бърза усмивка към Еверет. Подейства му като слънце по лицето. Казваше му: Всичко е наред. И ти си си наред, оми, приятели до гроб.

— Ще прибираме ли тези двигатели, или какво? — каза тя, след което просто направи крачка в отвора на товарния шлюз, удари управлението на китката си и изчезна с радостен вик в дълбокия океан от листа под себе си.

— Сен, не знаем дали там… — изрева капитан Анастейзия. — Проклето момиче — тя скочи след дъщеря си.

Макхинлит, а после и Шарки, я последваха и лебедките на въжетата им запищяха. Еверет проследи как се спускат между клоните, докато най-сетне ги изгуби от поглед в листата. Всичко щеше да бъде наред. Точно това му беше казала малката усмивка на Сен, само на него. Момчето пристъпи в празнотата на шлюза и почувства внезапното подръпване, щом лебедката пое тежестта му.

Червени листа и хаос от клони под него. Над него — туловището на Евърнес. Еверет изпусна къс вик от болка и срам. Като дете беше гледал стар документален филм за един кит — уловен, убит, довлечен до плаващ завод, за да му бъде свалена китовата мас. Плака, преди да заспи и след като се събуди. Майка му внимателно беше обяснила — че това е стар документален филм; че вече никой не постъпва така. Големите китове бяха в безопасност. Евърнес приличаше на този кит: нещо красиво, извлечено от естествената си стихия, надупчено от копия и харпуни, набодено, приковано, с разкъсана кожа. Уловено, безпомощно. Ужасно изранено.

Еверет се блъсна болезнено в един клон. Внимавай къде отиваш. Не беше внимавал, в това бе проблемът. Всеки Скок на Хайзенберг беше пресметнато предположение. Допуск. Но поради някаква причина там, където не трябваше да има гора, се бе появила такава. Как? Защо? Беше начертал скок от точка до точка, от едни координати на Земя 1 до други на свят, където Паноптиконът засече следа от скоков пистолет. Проста сферична геометрия. Проста за него. Единственият начин, по който нещата можеха да са различни. Беше. Ако. Геометрията… на този свят е различна.

— Не — прошепна той.

След което през листата под краката си забеляза, че екипажът се е скупчил около масивен цилиндричен обект, заклещен в чатала на едно дърво. Счупени клони, нацепена дървесина: на Еверет му трябва секунда, за да разпознае онова, което виждаше — совалката на един от витловите двигатели на Евърнес, увиснала неподвижно на сто метра над земята.

Листата обрулиха лицето му и ето че най-после разпозна мускусния, наситен парфюм. Хашиш. Смола. Гората ухаеше като мечтата за купон на всички шестнайсетгодишни.

— Тарбилуу! — изкрещя гласът откъм клоните горе.

Секунда по-късно гората отекна от сцепването, а един клон прониза нашарения червеникав листак и се насочи право към гърдите на Шарки. Той успя да отстъпи настрани в последния момент. Клонът се заби дълбоко в мекия, уханен горски хумус от листа. Шарки пооправи небрежно периферията на шапката си. Електрическите инструменти пищяха, резачките ревяха някъде горе из короните. Върху нетърпеливия екипаж се сипеха стърготини и дървени парчета.