Читать «Императрицата на слънцето» онлайн - страница 3

Тя стовари ръка върху червения бутон. Евърнес се поклати щом от шпигатните му кранове започнаха да се изливат стотици тонове воден баласт. Въздушният кораб се изправи. Скелетът му простена като живо същество. Дървесните клони се огъваха и чупеха. Разтърсване нагоре. Еверет чуваше как водата протича с тътен през крановете. Сигурно изглеждаше като десетки водопади. Евърнес издаде чудовищно скърцане и отново се поклати нагоре. Клоните се откъснаха на свобода от мостика в дъжд от листа. Въздушният кораб се издигаше. Разнесе се дращене от метал, напрегнат отвъд поносимото. Евърнес се наведе странично, след което отново се изправи. Електричеството прекъсна. Наблюдателни екрани, монитори, контролни уреди, светлини, навигация, управление, комуникации. Доктор Квантум премигна и също изгасна.

Капитан Анастейзия вдигна ръка от бутона за изпускане на баласта. Водните струи престанаха да се изливат. Мълчанието беше абсолютно, зловещо.

— „Ето, дойде силен вятър от пустинята, та удари четирите ъгъла на къщата… и само аз се отървах да ти известя“ — цитира Шарки.

— Предпочитам да чуя статус на текущото ни състояние, мистър Шарки — каза капитан Анастейзия.

— Статус? — изрева един глас от спираловидното стълбище навън. — Ще ти дам статус! — Макхинлит, машинистът на кораба, нахлу устремно на мостика. По кафявото му лице се бореха няколко различни емоции едновременно. — Прецакани сме. Нали чухте онези големи дъвчещо-хрускащи шумове? Е, това бяха двигателите ни, докато изпадаха. Ето защо нямаме мощност. Паднаха всички прекъсвачи. А мен едва не ме нацели половин дърво. Седя там долу и гледам към въздух през поне шест различни дупки. Статусът ни, капитане? Какво ще кажете за прецакани, шамаросани и натъпкани в кофата за боклук?

Евърнес проскърца, пропадна с два метра и най-сетне застина. От клоните литнаха ярки птици във всички цветове на дъгата. Еверет осъзна, че не бяха птици. Тези ярки цветове не бяха пера.

— Къде сме? — попита той.

Капитан Анастейзия се завъртя вихрено към него. Черното ѝ лице бе потъмняло от гняв. Очите ѝ блестяха твърдо. Ноздрите ѝ помръдваха и дъвчеше устна. Изчакваше ядът ѝ да отмине поне малко, за да проговори възпитано.

— Мислех, че знаеш, мистър Синг. Мислех, че знаеш всичко.

Лицето на Еверет пламна от срам. Почувства задавяне в гърлото и надигане в стомаха. Изгарящо усещане зад очите, в главата, в ушите. Срам, но и гняв. Не беше честно. Вината не беше негова. Беше изчислил правилно. Правилно. Не допускаше такива грешки. Не допускаше каквито и да е грешки. Имаше нещо нередно с този свят. Това бе единственото обяснение. Искаше да ѝ изкрещи в отговор, че той не допуска грешки, че вината е колкото негова, толкова и нейна. Затрепери от яд. Думите го изгаряха. Капитан Анастейзия се обърна към останалия екипаж:

— Да откачим кораба и да го спуснем, след което се заемаме отново да го приведем в хакни-тип-топ изправност.

2.

Екипажът беше в товарното помещение и се екипираше за спускането. Капитан Анастейзия подръпна алпинисткия колан на Еверет, провери закопчалките и катарамите по него. Еверет не можеше да срещне очите ѝ. Пораженията бяха навсякъде около екипажа. Обшивката на корпуса беше пронизана на поне шест места от нацепени клони като дървени копия. В машинното отделение на Макхинлит се бе появила цяла дървесна корона, гигантско коледно дърво, пронизало обшивката. С изключение на това, че листата му бяха червени и миришеха на нещо пикантно, наситено, познато, но убягващо на Еверет. Виждаше земята през дупката. Пътят до долу бе доста дълъг. Нановъглеродният скелет на Евърнес все още запазваше целостта си, но дори той не бе успял да понесе такъв удар, без да се увреди. Косите му подпори се бяха натрошили, мачтите бяха напукани и от тях се ронеха люспи от нановъглерод; една цяла кръстата носеща конструкция се бе огънала и надвисваше заплашително над главата на Еверет. Гръбнакът бе оцелял. Ако гърбът на въздушния кораб се бе счупил, нямаше да имат никаква друга възможност, освен да го изоставят.