Читать «Името на вятъра» онлайн - страница 3

Стария Коб се наведе над стола му, доволен, че има възможност да разкаже още подробности.

— Няколко дни преди това Таборлин срещнал по пътя си един калайджия. И макар че нямал много храна, споделил вечерята си със стареца.

— Разумна постъпка — тихо каза Греъм на момчето. — Всеки знае поговорката: „За добротата калайджията двойно се отплаща.“

— Не, не — промърмори Джейк. — Не я казваш правилно: „На калайджията съвета за добротата двойна е отплата.“

Съдържателят проговори за пръв път тази нощ.

— Всъщност и двамата изпускате повече от половината — рече той, застанал на прага на стаичката си от другата страна на тезгяха.

Калайджията дълга си плаща: за сделка точно се отплаща, и двойно, ако помощ е получил, и тройно, ако е на обида случил.

Мъжете, насядали край тезгяха, изглеждаха едва ли не изненадани от появата на Коте. Те се събираха в „Пътният камък“ в Нощта на Фелинг от месеци насам и Коте никога досега не се бе намесвал в чуждите разговори. Не че и очакваха друго от него, разбира се. Той се бе появил в града преди година и малко. Все още го смятаха за чужд. Чиракът на ковача живееше тук от единайсетгодишен и продължаваха да го наричат „онова момче от Раниш“, все едно Раниш беше някаква далечна страна, а не град на няма и петдесет километра от тях.

— Просто така съм го чувал — добави Коте, за да запълни неловкото мълчание.

Стария Коб кимна, преди да прочисти гърлото си и да продължи своята история.

— Този амулет струвал цяла торба златни рояли, но заради добротата на Таборлин калайджията му поискал една желязна, една медна и една сребърна монета. Амулетът бил черен като зимна нощ и студен като лед, но докато го носел на врата си, никакво нещастие, демон или друго зло нямало да навреди на Таборлин.

— В днешните времена бих дал добри пари за такова нещо — мрачно рече Шеп.

Беше изпил най-много, а говореше най-малко от всички през цялата вечер. Всички знаеха, че нещо лошо се е случило във фермата му през миналата Нощ на Сендлинг, но тъй като бяха добри приятели, не настояваха да им разкаже подробности. Поне не и толкова рано вечерта, не и докато бяха все още трезви.

— Така е, кой не би го направил? — разсъдливо отвърна Стария Коб, докато отпиваше дълга глътка.

— Не знаех, че чандрианите са демони — каза момчето. — Бях чувал…

— Не са демони — строго каза Джейк. — Те просто са първите шестима, отказали да тръгнат по избрания от Техлу път, и той ги проклел да се реят по краищата…

— Да не би ти да разказваш тази история, Джейкъб Уокър? — сряза го Коб. — Защото, ако е така, да те оставя да продължиш.

Двамата мъже си размениха продължителни гневни погледи.

Накрая Джейк извърна глава и промърмори нещо, което можеше да се приеме за извинение.

Коб отново се обърна към момчето.

— Точно това е загадката на чандрианите. Откъде са дошли? Къде отиват, след като извършат кървавите си дела? Дали са хора, които са продали душите си? Или са демони? Духове? Никой не знае. — Коб стрелна Джейк с пренебрежителен поглед. — Макар всеки слабоумник да твърди противното…