Читать «Името на вятъра» онлайн - страница 491

Епилог

Три вида тишина

Пак беше нощ. Странноприемницата „Пътният камък“ бе потънала в тишина, която сякаш беше разделена на три.

Първата й част беше глухото, отекващо в ушите спокойствие, внушено от липсата на нещо. Ако в обора имаше коне, те щяха да стъпчат и сдъвчат тишината и да я натрошат на малки парченца. Ако имаше тълпа гости или пък дори и само неколцина посетители, настанени да преспят за през нощта, неспокойното им дишане и примесеното с него хъркане щеше полека да разтопи тишината като топъл пролетен вятър. Ако имаше музика… но не, музика, разбира се, нямаше. Всъщност нямаше нито едно от споменатите неща и затова тишината си оставаше.

Вътре в „Пътният камък“ един мъж се беше сгушил в дълбокото си уханно легло. Той не помръдваше и лежеше с широко отворени очи в очакване на съня. Така той добавяше своята малка уплашена тишина към голямата глуха тишина. Двете образуваха някаква особена сплав — един вид хармония.

Третият вид тишина бе трудно доловима. След час вслушване човек евентуално би я усетил в дебелите каменни стени на празната странноприемница и в плоския сив метал на меча, който беше окачен зад тезгяха. Или в мъждивата светлина на свещите, която изпълваше стаята горе с танцуващи сенки. В налудничаво смачканите листове на мемоарите, които лежаха разхвърляни, но незабравени върху бюрото. Накрая тя се долавяше и в ръцете на мъжа, който седеше там, явно без да обръща внимание на страниците, които отдавна беше написал и захвърлил.

Мъжът имаше огненочервена коса. Очите му бяха тъмни и отсъстващи, а движенията му издаваха онази трудно доловима увереност, характерна за хората, преживели много.

„Пътният камък“, както и третият вид тишина принадлежаха нему. И нищо чудно, защото тя бе най-осезаема и попиваше останалите два вида в себе си. Третият вид тишина бе дълбока и пространна като края на есента. Тежка като загладен речен камък. Това бе мекият, лишен от припряност звук, който обгръща човек, очакващ смъртта.

Благодаря на…

… всички читатели на ръкописите ми. Толкова сте много, че няма как да ви изброя поименно, но не сте прекалено много, за да ви обичам всичките. Продължих да пиша, защото вие ме подкрепяхте и насърчавахте. Развивах се благодарение на критиките ви. Ако не бяхте вие, нямаше да спечеля…

… конкурса „Писатели на бъдещето“. Ако не беше техният уъркшоп, никога нямаше да се запозная с невероятните си събратя по антология от том XVIII или с…

… Кевин Дж. Андерсън. Ако не беше неговият съвет, никога нямаше да стигна до…

… Мат Байлър, най-страхотният агент. Ако не бяха напътствията му, никога нямаше да продам книгата на…

… Бетси Волхайм, любимата ми редакторка и президент на DAW. Ако не беше тя, нямаше да държите тази книга в ръцете си. Друга подобна — може би, но тази нямаше да я има.

И накрая, благодаря на господин Бохидж, учителя ми по история от гимназията. През 1989 му обещах да го спомена в първата си книга. Държа на думата си.