Читать «Иконоборство» онлайн

Карел Чапек

Иконоборство

При отец Никифор, игумена на манастира „Св. Симеон“, дойде някой си Прокопий, известен като вещ познавач и ентусиазиран колекционер на византийското изкуство. Той очевидно беше развълнуван, когато се разхождаше по манастирския коридор в очакване на срещата си с отец Никифор. „Какви хубави колони, очевидно от петнадесетия век. Само отец Никифор може да ни помогне. Ползува се с влияние пред императорския двор и някога самият той беше художник. И не лош художник беше старецът. Той снабдяваше императрицата с образци за бродерия, а и икони живописваше за нея. Затова го направиха игумен, след като ръцете му се изкривиха от подагра, та беше станало невъзможно да държи четката с тях. И все още му се чувала думата в двора, казват. Господи, какъв прекрасен капител! Да, отец Никифор ще ни помогне. Какво щастие, че се сетихме за него!“

— Добре дошъл, Прокопие — чу се зад него мек глас.

Прокопий бързо се обърна. Зад него стоеше съсухрено и приветливо старче с ръце, потънали в ръкавите.

— Хубав капител, нали? — каза той. — Стара работа от Накс, господине.

Прокопий целуна ръкава на игумена.

— Дошъл съм при вас, отче — започна той развълнуван, но игуменът на манастира го прекъсна:

— Елате да седнем на слънце, драги. Много добре действува на моята подагра. Какъв ден, боже, каква светлина! Е, кажете сега, какво ви носи при мен? — каза той, след като седнаха на каменната пейка посред манастирската градина, където жужаха пчели и ухаеха градински чай, тамян и мента.

— Отче — подхвана Прокопий, — обръщам се към вас като към единствения човек, който може да предотврати тежко и непоправимо културно бедствие. Зная, че ще ме разберете, Вие сте човек на изкуството, отче. Какъв художник бяхте, преди да възложат върху плещите ви благородното бреме на духовния ви сан! Нека Бог ми прости, но понякога съжалявам, че не останахте наведен над дървените табла, върху които някога вълшебната ви четка изписваше едни от най-хубавите византийски икони.

Вместо отговор отец Никифор запретна ръкавите на расото си и изложи на слънцето своите грозни, възлести ръчички, изкривени от подаграта като крака на папагал.

— Моля ви се — каза той. — Какво приказвате вие, драги?

— Истина е, отче Никифоре — каза Прокопий. (Света Богородице, какви грозни ръце!) — Вашите икони днес нямат цена. Тия дни един евреин поиска за една ваша икона две хиляди драхми и като не му ги дадоха, каза, че ще почака и че след десет години ще получи три пъти повече.

Отец Никифор скромно се изкашля и се изчерви от безкрайно удоволствие.

— Хайде, хайде — забърбори той. — Моля ви се, кой ли пък ще вземе да говори днес за моето незначително изкуство? И защо ли е нужно, моля ви се, та днес вие имате такива любими майстори, като, да кажем, тоя Аргиропулос, Малвазий, Пападианос, Мегалокастрос и разни там други; например тоя — как го казваха, — тоя, дето прави мозайките…

— Може би имате предвид Папанастасий? — попита Прокопий.

— Да, да — мърмореше отец Никифор. — Казват, че много го ценели. Е, какво да ви кажа, на мене мозайката ми се вижда по-скоро зидарлък, отколкото истинско изкуство. Разправят, че тоя вашият — е как го казваха…