Читать «Избрано в два тома. Том първи. Повести» онлайн - страница 240

— Хайде, сине мой, тичай сега и ти! Деца, вземете го със себе си!

Децата хванаха Самат за ръце, след тях аз казах, без да се обръщам към някого:

— Хора! Моето жребче вече препусна по земята. Нека бъде бързоног бегач!

Самат потича след децата, после се обърна, викна: „Ата“ — и падна. Ние с Асел едновременно се спуснахме към него. Когато вдигнах момченцето от земята, Асел за първи път ми каза:

— Скъпи мой!

… Ето така станахме мъж и жена.

През зимата заедно със синчето заминахме при старите в аила. Дълго се бяха сърдили те. Ние с Асел трябваше да отговаряме за всичко. Разказах им цялата истина, всичко, както си беше. И те простиха на Асел, заради внука й простиха, заради нашето бъдеще.

Времето течеше неусетно. Самат сега подкара петата година. За всичко между нас с Асел има съгласие и само до едно нещо никога не се докосваме, само за едно нещо не споменаваме. Помежду ни като че има мълчаливо споразумение: онзи човек не съществува за нас…

Но в живота невинаги става така, както искаш. Съвсем наскоро той се появи тук…

Случила се авария по пътя. През нощта. Ние със съседа, моя помощник, отидохме да видим какво е станало. Изтичахме. Един камион се бе врязал в крайпътните камъни. Шофьорът бе изпонаранен, почти в безсъзнание и пиян. Познах го, само името не можех да си спомня. Избавил ме бе веднъж от беда, изтегли на буксир камиона ни през превала. А то не е шега работа — през Долон. По-рано такова нещо тук не е ставало. А той излезе упорит, смел момък. Измъкна ни до кантона. Много ми хареса тогава, по сърце ми дойде. Наскоро след това някой стигна до превала с ремарке. Съвсем малко му оставало, но, види се, нещо му попречило. Обърнал шофьорът ремаркето в банкета, оставил го и заминал. Още тогава си помислих дали не е той, тая луда глава. Съжалих, че смелчагата не е успял да постигне целта си. Но след това товарните камиони започнаха да минават превала с ремаркета. Научиха се момчетата и добре направиха.

Ще си кажа честно, в първия момент не знаех, че това е той, човекът, когото Асел бе напуснала. Но и да знаех, пак щях да направя същото. Домъкнах го до вкъщи и веднага всичко стана ясно. В този момент Асел внесе дърва. Щом го видя, цепениците се изсипаха на пода. Но никой от нас не се издаде. Като че се срещахме за първи път. Най-много от всички бях длъжен да се владея аз, за да не им причиня болка с някоя непредпазлива дума или намек, да не им попреча отново да намерят път един към друг. Тук аз нищо не можех да решавам. Решаваха те: помежду им беше тяхното минало, помежду им беше техният син, с когото аз лежах на леглото, притисках го до себе си и го милвах.

През тази нощ никой от нас не мигна, всеки бе погълнат от мислите си. И аз също.

Асел можеше да си отиде заедно със сина си. Това е тяхно право. Нека постъпят така, както им повелява сърцето и разумът. А пък аз… Но какво ще приказваме, тук не става дума за мен, от мен нищо не зависи, аз не бива да преча…

Той и сега е тук, пътува по нашето трасе. Къде е бил през всичките тези години, какво е работил? Но това не е важно… То си е тяхна работа…