Читать «Избрано в два тома. Том първи. Повести» онлайн - страница 239

Нея година през лятото поправяхме пътя. Колите минаваха, без да спират. Веднаж Асел викна на един шофьор:

— Ей, Джантай, спри!

Камионът профуча с все сила и спря. Асел изтича при шофьора. За какво поприказваха, не зная, но чух как тя изведнъж викна:

— Лъжеш! Не ти вярвам! Върви си! Заминавай веднага!

Камионът продължи, а Асел се втурна през шосето към къщи. Стори ми се, че плаче.

Работата не ми спореше. Кой беше той? Какво й каза? Налягаха ме разни съмнения и догадки. Не се стърпях, отидох си в къщи, но Асел не се показваше. Вечерта все пак отидох при нея.

— Къде е Самат? Затъжих се за него.

— Ето го, тук е — унило отвърна Асел.

— Ата! — протегна ръце към мен Самат. Аз го прегърнах, забавлявам го, а тя седи печална и мълчи.

— Какво се е случило, Асел?

Асел тежко въздъхна.

— Ще замина аз, Баке — отвърна тя. — Не защото тук ми е зле. Аз съм ви много, много благодарна. Но ще замина… Накъдето ми видят очите, и аз не зная къде…

Виждам, че наистина може да замине. Не ми оставаше друго, освен да кажа истината:

— Ех, Асел, нямам право да те задържам. Но и аз не ще мога да живея тук. Ще трябва да замина. А аз вече съм напускал веднъж пусто място. Какво да ти обяснявам. Сама знаеш, Асел. Ако ти заминеш, за мен ще бъде същото като тогава в Памир. Помисли, Асел… А ако се върне той и сърцето те повика назад, няма да ти преча, ти винаги ще си свободна, Асел.

След тия думи взех Самат на ръце и излязох на шосето. Дълго ходихме ние с него. Нищо не разбираше моето момченце.

Асел остана при нас. Но за какво мислеше, какво бе решила? Стопих се аз през тези дни, лицето ми почерня.

И изведнъж влизам в двора, беше по пладне, гледам, Самат се опитва да ходи както трябва. Асел го прикрепя. Бои се да не падне. Спрях се.

— Баке, твоят син вече ходи, погледни! — радостно се усмихна тя.

Как каза тя? Твоят син! Хвърлих лопатата, приклекнах и повиках с ръце детето.

— Ела-ела-ела, меченце мое! Ела при мен, тичкай по земята, тичкай по-смело!

Самат разпери ръчички.

— Ата! — вика то и преплита крачета, тича. Аз го грабнах, както тичаше, вдигнах го високо над главата си и силно го притиснах до гърди.

— Асел! — казах й аз. — Хайде утре да направим празник за децата „прощъпалник“. Ти приготви връвчица от бяла и черна вълна.

— Добре, Баке — засмя се тя.

— Да, да, непременно от бяла и черна вълна.

Аз яхнах кон, препуснах до приятели скотовъдци, донесох кумис, прясно месо и на другия ден поканихме съседите на нашия малък празник „прощъпалник“.

Сложих Самат на земята, вързах крачетата му с черно-бялата връвчица, така че, ако тръгне, да се спъне. А до нея сложих ножици и изкомандувах на децата, които стояха на другия край на двора:

— Който пръв дотича и разреже вървите, той ще получи първия подарък. А на останалите поред. Хайде, деца! — махнах аз с ръка.

Децата с викове се юрнаха да тичат като на надбягване.

Когато връвта бе прерязана, казах на Самат: