Читать «Игра на оцеляване» онлайн

Емануел Икономов

Игра на оцеляване

Не можеше да се каже, че ситуацията, в която се намираха, бе необичайна. Капитан Гъли бе слушал истории за подобни премеждия още като дете, като курсант в космическата академия бе преминал обучение как да се справя с тях, познаваше лично измъкнали се късметлии. Знаеше също, че теоретичният шанс за успех се изразяваше с отношение от типа едно към число с необозрим брой нули след водещата единица.

Необичайното бе, че му се случи. На него, и то тъкмо сега, по време на последното му пътешествие преди оттегляне от активна дейност като капитан от астрофлота. Изненадващо бе късметът така да му изневери — двойно: първо, защото това изобщо се случи, и второ, защото шансът за оцеляване в случая изглеждаше не минимален, а нулев.

Още по-странно бе, че продължаваха да имат някаква надежда, или с други думи — все още дишаха и живееха. Че дишаха, се дължеше, напук на всякаква статистическа вероятност, на факта, че атмосферата на планетата бе годна за това. Докато това, че досега не им бе отнет животът, не можеше да се обясни толкова просто, нито да се приеме за многообещаваща дългосрочна перспектива.

За n-ти път прехвърляше през главата си случилото се през последния месец или по-скоро преди месец, защото оттогава сякаш нищо не се бе променило. По време на разузнавателен полет бяха открили планета, населена с разум, бяха установили формален контакт от космоса, колкото да им бъде разрешено — или най-малкото да не им бъде забранено — да кацнат, бяха се спуснали безпроблемно на повърхността, бяха се срещнали с местните жители, без да предизвикат конфликт и да бъдат унищожени. Но и без да предизвикат интерес за нещо повече от формално посещение на местни учени, които задоволяваха присъщото си любопитство, а може би и страх, с констатацията, че няма какво ново да научат или да заимстват от неканените пратеници на Земята.

А без възможност да предложат каквото и да било на очевидните владетели на планетата и нейните ресурси, нямаше да има обмен. Без обмен нямаше да получат необходимото им гориво за отлитане, а без него — шанс да се измъкнат някога от този капан. От друга страна в случай, че останат, не се виждаше начин как ще попълнят хранителните си запаси, когато наличните се изчерпят. Нещо, което щеше да се случи рано или късно.

От тези мисли го извади обаждането на дежурния на входа.

— Пристигна делегация — рече кратко той.

Капитанът вдигна очи към часовника на командния пулт. Беше време за редовното посещение на група учени.

— Доведи ги в библиотеката, аз ще ви чакам там — нареди Гъли.

При влизането си в читалнята забеляза, че Харисън, главният програмист на кораба, запълваше времето си с някаква компютърна игра. Обикновено капитанът се придържаше към официалност и всеотдайно внимание към гостите си, осигурявайки им достъп до всичките десет терминала в залата. Но този път реши, че няма смисъл да се преструва. Омръзнали му бяха безплодните посещения на надутите учени. Нека Харисън си играе. Някой от многознайковците щеше само да гледа, без да се рови из базите от данни на библиотеката им.